— И ти смяташ, че той мами всички?
Погледнах отново часовника си.
— Може би — отвърнах. — А може и с един от тях да е играл честно. Може така да е почнала цялата история. Отначало да си е мислил да играе честно с един-единствен, предпочитан клиент. Но те са отказали цената, която им е поискал, та затова той е решил да разшири пазара.
— Трябваше да наблюдавам повече кафенета — каза тя. — Не трябваше да се задоволявам със сириеца.
— Може да има фиксиран маршрут — казах аз. — Много отделни срещи една след друга. Като инкасатор…
Беше ред на Доминик да погледне часовника си.
— Е, добре — каза тя. — В момента той отнася парите на сириеца у дома си.
Кимнах.
— И след малко ще излезе, за да се срещне със следващия. Така че се обади на Фраскони да понаблюдава Куин още малко. Да го проследи, като се връща в града. Ако се срещне с някого и разменят куфарчета, тоя някой веднага да бъде прибран. Може накрая да се окажете с десет празни куфарчета в ръцете, но може и едно от тях да не е празно и тогава играта продължава.
Тя огледа вътрешността на вана. Погледна касетофона в ръцете си.
— Не мисли за това — казах аз. — Нямаме време за театрални изпълнения. Само ти и Фраскони.
— Към склада — наредих аз. — Ще трябва да го поогледаме.
— Имаме нужда от подкрепление — каза Дъфи. — Там сега ще бъдат всички.
— Надявам се да са всички.
— Прекалено опасно е. Ние сме само трима.
— Всъщност си мисля, че те отиват някъде другаде. Може вече да са тръгнали.
— Къде отиват?
— Не сега — казах аз. — Да караме поред.
Вилянуева даде газ и фордът се отдели от бордюра.
— Чакайте — извиках. — На следващата пряка свий вляво. Искам да проверя още нещо.
През няколко преки беше подземният гараж, където бях оставил Куклата в багажника на колата му. Вилянуева спря форда до един пожарен кран и аз се измъкнах. Слязох по рампата за коли и се поспрях, докато очите ми свикнат с тъмното. Намерих гаражната клетка, в която бях оставил черния линкълн. В клетката и сега имаше кола. Но не черен линкълн. Зелено „Субару Легаси“ металик, от туристическата модификация, онази с големите колела и вградения багажник на покрива. На задния прозорец имаше стикер с американското знаме. Собственикът беше патриот. Но не чак дотам, че да си купи американски автомобил.
Обходих от край до край двете съседни редици коли, за да се убедя още веднъж, макар вече да бях убеден. Не бяха открили сааба, а линкълна Не липсващите бележки на прислужницата, а липсващия си колега Куклата. „Сега знае всичко за теб.“ Кимнах на себе си в полумрака. Никой не знае всичко за някого. Но можеше да се предположи, че вече знаят за мен повече, отколкото ми се искаше. Върнах се по обратния път и излязох навън. Изкачих се по рампата за коли на дневна светлина. Денят беше облачен и сив, големите сгради хвърляха сянка на улицата, но се чувствах така, сякаш ме осветяваше ярък прожектор. Качих се във форда и тихо затворих вратата.
— Всичко наред ли е? — запита Дъфи.
Не отговорих. Тя се извърна на седалката и ме погледна.
— Всичко наред ли е? — повтори тя.
— Трябва да измъкнем Елиът оттам.
— Защо?
— Открили са Куклата.
— Кой го е открил?
— Хората на Куин.
— Как?
— Не знам.
— Сигурен ли си? — каза тя. — Може да го е открила градската полиция. Подозрителен автомобил, паркиран толкова време…
Поклатих глава.
— Ако беше полицията, щеше да отвори багажника. Сега целият гараж щеше да бъде отцепен като място на престъпление. Щеше да гъмжи от униформени.
Тя не отговори.
— Положението вече е извън контрол — продължих аз, — така че позвъни на Елиът. На мобилния му телефон. Нареди му да изчезва. Да вземе със себе си Ричард и Елизабет. И готвачката. С кадилака. Ако трябва, да извади пистолет и да ги арестува. Да намери мотел и да се покрие.
Тя бръкна в чантичката си за нокията. Натисна бутона за бързо набиране. Зачака. Аз отмервах времето наум. Едно позвъняване. Второ. Трето. Четвърто. Дъфи ме погледна разтревожено. И тогава Елиът отговори. Дъфи въздъхна облекчено и му даде нарежданията си — кратко, ясно и настойчиво. После прекъсна връзката.
— Как е? — запитах аз.
— Изглеждаше много облекчен.
Кимнах й. Имаше право да е облекчен. Едва ли му е било много забавно да клечи зад онази картечница с гръб към морето, да се взира в далечината и да не знае какво ще го връхлети. Или кога.