— Да вървим — казах аз. — Към склада.
Вилянуева отново отлепи колата от бордюра. Знаеше пътя. Два пъти бе наблюдавал склада заедно с Елиът. В продължение на цели два дни. Пое на югоизток през центъра на града и се приближи към пристанището откъм северозапад. И тримата мълчахме. Опитах се да направя оценка на щетите. Случилото се представляваше истинска катастрофа. Абсолютен провал. Но заедно с това и освобождение. Изясняваше всичко. Никакви преструвки повече. Измамата беше разкрита. Сега бях техен враг и нищо повече. Както и те мои. Чувствах се свободен.
Вилянуева си разбираше от работата. Правеше всичко както трябва. Отначало заобиколи склада в радиус от три преки. От всички страни. През уличките и пролуките между сградите успявахме да зърнем склада набързо. Четири страни, четири бързи погледа. Около сградата нямаше паркирани коли. Вратите бяха плътно затворени. Прозорците не светеха.
— Къде са всички? — запита Дъфи. — Нали уж уикендът им беше толкова важен?
— Важен е — казах аз. — Мисля, че много даже. Мисля също, че в поведението им има логика.
— Но какво всъщност правят?
— Не сега — казах аз. — Първо да влезем да видим пърсуейдърите. И какво получават в замяна.
Вилянуева паркира през две сгради на североизток, пред една врата с надпис: Превъзходни вносни препарирани животни. Заключи форда, тримата тръгнахме на югозапад, заобиколихме склада на Бек и излязохме към сляпата страна, на която нямаше прозорци. Служебният вход към офиса беше заключен. Погледнах през задния прозорец на офиса; нямаше никой. Заобиколих от другата страна и хвърлих един поглед към секретарското помещение. И там нямаше никой. Стигнахме до небоядисаната сива врата и спряхме пред нея. Беше заключена.
— Как ще влезем? — запита Вилянуева.
— Ето как — казах аз и извадих от джоба си връзката ключове на Куклата. Отключих вратата. Алармата тихо забибипка. Влязох и запрелиствах бележките по дъската за обяви, докато намерих кода и я изключих. Червената лампа угасна, светна зелена и бибипкането престана.
— Явно не са тук — каза Дъфи. — Нямаме време да правим оглед. Трябва да намерим Териса.
Вече усещах миризмата на оръжейна смазка. Тя се носеше във въздуха и се примесваше с другата миризма — на непрана вълна от килимите.
— Само пет минути — казах аз. — И след това медалът от АТОО не ти мърда.
— Заслужаваш медал — каза ми Доминик. Обаждаше се от обществен телефон в кампуса на Джорджтаунския университет.
— Така ли?
— Спипахме го. Лъсна му задникът. Свършено е с тоя тип.
— Кои са били?
— Иракчаните — каза тя. — Можеш ли да си представиш?
— Има логика — отвърнах аз. — Веднъж вече им насинихме задниците, за следващия път искат да са готови.
— Ама какво нахалство, а?
— Как стана?
— Точно по същия начин както преди. Само дето този път куфарчетата бяха „Самсонайт“, а не „Халибъртън“. Преди това спипахме иранеца и ливанеца. И двамата с празни куфарчета. Но после с иракчанина ударихме джакпота. Автентичните чертежи.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно — отвърна тя. — Обадих се на Горовски и той потвърди по серийния номер в долния ъгъл.
— Кой наблюдава размяната?
— И двамата. Аз и Фраскони. Плюс неколцина студенти и преподаватели. Размяната стана в университетското кафене.
— Какви преподаватели?
— Единият е професор по право.
— Какво точно видя той?
— Всичко. Но за същинската размяна не мога да се закълна. Бяха много ловки, като фокусници. Куфарчетата бяха напълно еднакви. Достатъчно ли е според теб?
Въпроси, на които трябваше да отговоря другояче. Куин можеше да твърди, че иракчанинът вече е притежавал чертежа от неизвестен източник. Можеше да намекне, че човекът, просто така, обичал да си го носи със себе си. Можеше да отрича, че изобщо е станала размяна. Но тогава се сетих и за сириеца, иранеца, ливанеца. И за всичките пари на Куин в банката. Жертвите на измамата щяха да са доста озлобени. Можеше да изявят желание да дадат показания при закрит процес. Държавният департамент сигурно щеше да им предложи нещичко в замяна на показанията им. А и отпечатъците на Куин щяха да бъдат на куфарчето у иракчанина. Той едва ли бе носил ръкавици при размяната. Би било твърде подозрително. Така че си казах, че това, с което разполагаме, е достатъчно. Имахме ясна схема, имахме необяснимите долари в сметката на Куин, имахме строго секретен проект на армията на САЩ в ръцете на иракски шпионин, имахме двама военни полицаи и един професор по право, готови да потвърдят как е станало всичко, накрая имахме и отпечатъците на Куин по дръжката на куфарчето.