— Достатъчно е — казах аз. — Върви да го арестуваш.
— Къде да ида? — запита Дъфи.
— Ще ти покажа — отвърнах аз.
Минах покрай нея и пресякох секретарското помещение. През вътрешната врата влязохме в стаичката откъм склада. Компютърът на Куклата си стоеше кротко на бюрото. Мръсният дунапрен все така се подаваше от прокъсаната тапицерия на стола. Намерих електрическия ключ и запалих осветлението в склада. През стъклената преграда се виждаше всичко — електрокарът, стелажите с килими. Но по средата на складовото помещение имаше още нещо: пет купа дървени каси, всеки един колкото човешки ръст. Бяха разделени на две групи. От едната страна бяха три купа стари сандъци, доста поохлузени и с надписи на кирилица, върху които бяха нанесени с шаблон характерните усукани арабски писмени знаци. Явно това беше вносът на „Бизар Базар“. Близо до вратата имаше два купа нови дървени каси с логото на „Мозбърг — Кънектикът“. Това пък очевидно беше поредната доставка на „Завиър Експорт“. Импорт-експорт, разменна търговия в най-чист вид. Честната размяна не е кражба, както би казал Лион Гарбър.
— Нищо особено, какво ще кажеш? — запита Дъфи. — Пет купа сандъци? За сто и четирийсет хиляди долара очаквах доста по-голяма сделка.
— Мисля, че сделката е голяма — отвърнах аз. — Може би не по количество, а по важност.
— Я да хвърлим един поглед — каза старецът.
Излязохме от стаичката в откритото пространство на складовото помещение. Двамата с Вилянуева свалихме най-горната каса с надпис „Мозбърг“. Беше тежка, а лявата ми ръка още беше отпаднала. А и гръдният кош ме болеше. В сравнение с тях разбитата ми уста не беше нищо.
На един тезгях Вилянуева намери чук за вадене на пирони. Разкова капака на касата. Повдигна го и го положи на пода. Касата беше пълна със стиропорени бобчета. Зарових ръка в тях и напипах дълга пушка, завита във восъчна хартия. Разкъсах хартията. Беше „Мозбърг 500 Пърсуейдър“. От късата модификация. Без приклад. С пистолетна ръкохватка. С 47-сантиметрова цев дванайсети калибър, седем и половина сантиметров патронник, вместимост шест патрона под цевта, цялата от оксидирана стомана, с черна пластмасова ложа, без мерни прибори. Неугледно, безмилостно оръжие за близък уличен бой. Дръпнах ложата, механизмът изщрака — храт-храт! — плавно като коприна. Дръпнах спусъка. Затворът изчатка като на японски фотоапарат.
— Виждате ли някъде патрони? — запитах аз.
— Ето — каза Вилянуева. В ръката си държеше кутия „Бренеке Магнум“; зад гърба му имаше отворен кашон с няколко дузини такива кутии. Разпечатах две, заредих шест патрона в магазина, прещраках затвора, за да вкарам един в цевта, и добавих седми. После поставих на предпазител, понеже това бренеке не е сачми за яребици. Бренекето представлява куршум от масивна мед с тегло 28,5 грама, което напуска дулото на пърсуейдъра с начална скорост около хиляда и осемстотин километра в час. Един такъв куршум може да пробие дупка в плътна тухлена стена, колкото да мине човек през нея.
Положих пушката на тезгяха и разопаковах още една. Заредих и нея и я поставих до първата. Видях, че Дъфи ме наблюдава.
— Пушката е за това — казах аз. — Ако е празна, не ти върши работа.
Върнах празните кутии от бренеке в кашона и затворих капака. Вилянуева оглеждаше останалите каси; в ръката си държеше някакви листа.
— Това тук прилича ли ти на килими? — запита той.
— Не дотам — отвърнах аз.
— А според митническите документи, подписани от някой си Тейлър, пратката съдържа ръчно тъкани килими от Либия.
— Все пак е нещо — казах аз. — Този Тейлър можеш да го дадеш на АТОО. Нека проверят банковите му сметки. Може изведнъж да им се издигнеш в очите.
— Та какво всъщност има в тях? Какво се произвежда в Либия?
— Нищо. Фурми.
— Всичко това е руско — каза Вилянуева. — Касите са минавали на два пъти през Одеса. Изнесени са за Либия, оттам веднага са натоварени на друг кораб и са реекспортирани за насам. В замяна на двеста пърсуейдъра. Само защото на някого му е скимнало да се прави на мъж по улиците на Триполи.
— А в Русия, за разлика от Либия, се произвежда какво ли не.
Кимнах.
— Я да видим точно какво.
Касите бяха девет на брой, наредени на три купа. Свалих най-горната от близкия куп и Вилянуева я подхвана с чука. Отворихме капака и отдолу се показаха калашници, завити в талаш. Най-обикновени автоматични карабини „АК-47“, каквито в момента вървяха на улицата по около двеста долара парчето, при това доста стари. Не можех да си представя някакви изтупани типове с якета „Норт Фейс“ да заменят чисто новите си „Хеклер & Кох МП5“ за подобен боклук.