Втората каса беше по-малка и също пълна с талаш, сред който бяха наредени автомати „АКСУ-74“. Това са умалени производни на калашника, доста недодялани, но вършат работа. Тези тук също не бяха нови, но поне изглеждаха поддържани. Пак нищо особено. На Запад има поне десет вида оръжия от същия клас, всяко едно от които е по-добро от малкия калашник. Командирите на НАТО едва ли се плашеха особено от него.
Третата каса беше пълна с деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Повечето стари и издраскани. „Макаров“ е примитивно оръжие, прекопирано без капка въображение от древния „Валтер ПП“. Съветите никога не са имали вкус към късите огнестрелни оръжия. За тях да стреляш с пистолет е все едно да мяташ камъни.
— Пълни боклуци — казах аз. — Стават само за претопяване в котви за лодки например.
Заехме се с втория куп и още от най-горната каса изскочи нещо далеч по-интересно — снайперски карабини ВАЛ с вграден заглушител. Тази пушка е била строго секретна до 1994 г., когато Пентагонът е успял да се добере до един екземпляр. Тя е изцяло метална, без дървени части, със сгъваем приклад. Стреля със специални дозвукови деветмилиметрови патрони. При изпитания е установено, че куршумът й пробива всички видове бронежилетки от разстояние до петстотин метра. Спомних си, че навремето това бе предизвикало доста сериозни притеснения сред американските военни. В касата имаше дванайсет броя. В следващата — още толкова. Солидни, качествени оръжия. При това нелоши на вид. Сигурно добре щяха да подхождат на якетата „Норт Фейс“. Особено на ония, черните, със сребриста подплата.
— Скъпи ли са? — запита Вилянуева.
Вдигнах рамене.
— Трудно е да се каже. Зависи на кого ги продаваш. Но цената на една западна карабина от същия клас, било „Вайме“ или „Зиг Зауер“, е около пет бона, ако е нова.
— Е, явно че цената по фактура е отишла само за тях.
— Да, сериозни оръжия са това. Само дето няма да вършат кой знае каква работа на бандите в Южен Лос Анджелис. Така че едва ли ще вървят скъпо.
— Да тръгваме — каза Дъфи.
Дръпнах се крачка назад, за да погледна през стъклената стена и задния прозорец на офиса към улицата. Следобедът напредваше. Времето беше мрачно, но още не бе започнало да се свечерява.
— Не сега — отвърнах.
Вилянуева отвори последната каса на втория куп.
— А това какво е, по дяволите? — каза той. Приближих се. Пак талаш. А сред талаша — източена метална тръба с малка дървена ложа. И в нея затисната тумбеста ракета, готова за стрелба. Трябваше да се позагледам, за да я позная.
— Това е РПГ-7 — казах. — Противотанкова базука. Пехотно оръжие, изстрелва се от рамо. Нещо като гранатомет. Само дето не изстрелва граната, а малка ракетка с реактивен двигател.
— Нещо като дълбоко проникващия орган — обади се Дъфи.
— Нещо такова — казах аз. — Но с взривен заряд.
— И взривява танкове?
— Това е идеята.
— Че на кого смята да го продава Бек?
— Нямам представа.
— На наркопласьори?
— Не е невъзможно. Това нещо върши добра работа срещу къща. Или срещу блиндирана лимузина. Ако главният ти конкурент се е снабдил с бронирано Бе Ем Ве, това е стоката, която ти трябва.
— Или на терористи? — каза тя.
Кимнах.
— А също и на ония откачалки, неофашистите.
— Проблемът е много сериозен.
— С тия гранатомети е много трудно да се прицелиш. Ракетата е прекалено голяма и бавна. В деветдесет процента от случаите дори при слаб насрещен вятър пропуска целта. Което не е голяма утеха за онзи, когото удари по погрешка.
Вилянуева разкова следващия капак.
— Още един, същият като този.
— Трябва да се обадим на АТОО — каза Дъфи. — А също и на ФБР. И то веднага.
— Не сега — повторих аз.
Междувременно Вилянуева отваряше последните два сандъка. Чуваше се шум на скърцащи пирони и цепещо се дърво.
— Тук има нещо още по-странно — каза той.
Погледнах. Във всяка каса имаше по една широка яркожълта метална тръба с прикрепен под нея електронен блок за управление. Извърнах очи нагоре.
— Това се нарича „Храал“ — казах. — „СА-7 Граал“. Руска ракета земя-въздух.
— С термонасочване?
— Позна.
— За сваляне на самолети, така ли? — попита Дъфи.
Кимнах.
— Особено добра работа върши при хеликоптери.
— Какъв й е обхватът?
— Близо три хиляди метра.
— Че с това нещо може да се свали пътнически самолет!
Кимнах.
— В близост до летището. При излитане. Например от кораб в Ист Ривър. Представете си да го ударят, докато набира височина от „Ла Гуардия“, и той да падне в Манхатън. Ами че това си е нов единайсети септември!
Дъфи гледаше изумено жълтите тръби.