Свалих предпазителя, увих пушката във восъчната хартия и я зарових в стиропорните бобчета. Отидох да взема другата.
— И тая е така — казах аз.
— Абе нищо не става от вас, момчета — обади се Вилянуева. — Качественият ви контрол издиша отвсякъде.
Свалих предпазителя и пристъпих към касата. Изведнъж се извъртях на пета, дръпнах спусъка и прострелях Харли в корема. В помещението сякаш избухна бомба. Гигантското бренеке буквално сряза Харли на две. Хем беше там, хем вече го нямаше. Трупът му лежеше на две части на пода, въздухът беше пълен с лютив дим, с горещата миризма на кръвта му и с вонята на стомашно-чревното му съдържание. Дъфи пищеше истерично, понеже човекът, който допреди миг бе стоял до нея, изведнъж бе изчезнал в някаква експлозия. Ушите ми кънтяха. Пищейки, Дъфи отскочи встрани от растящата локва кръв и мръсотии в краката й. Вилянуева я прихвана и я задържа до гърдите си, а аз дръпнах ложата на пърсуейдъра да презаредя и се обърнах към вратата в случай, че оттам ни очакваха още изненади. Но такива нямаше. След малко конструкцията на склада престана да вибрира, слухът ми бавно се възстанови и известно време в настаналата тишина чувах само шумното дишане на Дъфи.
— Аз бях точно до него — каза тя.
— Но вече не си — казах аз. — Което е важното в случая.
Вилянуева я пусна и отиде да вдигне пистолетите от мястото, където ги бе сритал Харли. Извадих втория зареден пърсуейдър, развих го от хартията и го поставих на предпазител.
— Харесват ми тия пушки — казах аз.
— Вършат работа — съгласи се Вилянуева. Преместих двете пушки в лявата си ръка и с дясната поставих беретата в джоба си.
— Докарай колата, Тери — казах аз. — Сигурно някой вече звъни в полицията.
Той излезе през предната врата, а аз погледнах през прозореца към небето. Беше облачно, но все още светло.
— Сега какво? — каза Дъфи.
— Сега отиваме някъде и чакаме — отвърнах аз.
Чаках вече повече от час, седнал на бюрото си, гледах телефона и се надявах Доминик да ми позвъни. Тя бе изчислила, че с кола до Маклийн се стига за около трийсет и пет минути. Но понеже бе тръгнала от кампуса на Джорджтаунския университет, аз прибавих още петдесет заради натовареното движение. Още десет за оценка на обстановката в къщата на Куин. Самият арест едва ли й бе отнел повече от минута. Още три да му сложи белезниците и да го отведе до колата. Общо петдесет и девет минути, отначало докрай. Но вече бе минал цял час, а тя не се обаждаше.
На седемдесетата минута започнах да се притеснявам. На осемдесетата бях силно разтревожен. Точно на деветдесетата изкарах една кола от гаража и тръгнах да я търся.
Тери Вилянуева паркира форда върху напукания асфалт пред входа на офиса и остави двигателя да работи.
— Да се обадим на Елиът — казах аз. — Да видим къде е и да отидем да чакаме при него.
— Какво да чакаме? — попита Дъфи.
— Да мръкне — отвърнах аз.
Тя отиде до колата и взе чантичката си. Извади телефона и натисна бутона за бързо избиране. Започнах да броя наум позвъняванията. Едно. Две. Три… Шест.
— Не отговаря — каза Дъфи.
Изведнъж лицето й се проясни. После отново помръкна.
— Включи се гласовата поща — каза тя. — Това не ми харесва.
— Да вървим — казах аз.
— Къде?
Погледнах часовника си. После небето. Рано е, помислих си.
— Към пътя, който излиза на брега — казах аз.
Преди да тръгнем, загасихме осветлението и заключихме склада. Вътре имаше твърде много и твърде добра стока, за да я оставим да я разграбят. Вилянуева караше. Дъфи седеше до него. Аз бях сложил двата пърсуейдъра до себе си на задната седалка. Излязохме по криволичещите улички от района на пристанището. Минахме покрай паркинга, където Бек държеше сините си ванове. Излязохме на магистралата и покрай летището поехме на юг, в обратната посока на града.
От магистралата хванахме познатия път на изток, към брега. Бяхме единствената кола по него. Небето беше прихлупено и сиво, от морето духаше силен вятър и виеше покрай страничните огледала на форда. Във въздуха се носеха капки вода. Може би дъжд. Или морска пяна, понесена от ураганния вятър на километри навътре в морето. Но иначе беше все така светло. Рано е, помислих си отново.
— Я пак пробвай Елиът — казах аз.
Дъфи извади телефона. Набра номера. Допря апарата до ухото си. Чух в слушалката шест глухи иззвънявания и после шепота на включилата се гласова поща. Тя поклати глава, натисна копчето и прекъсна връзката.
— Ясно — казах аз.