Тя се изви на седалката си и ме погледна.
— Сигурен ли си, че са напуснали къщата?
— Забеляза ли костюма на Харли? — запитах аз.
— Черен — отвърна тя. — Евтин.
— Но за него си е едва ли не смокинг. Отговаря на представата му за вечерно облекло. А в офиса на Емили Смит висеше черна коктейлна рокля. Явно смяташе да се преоблича. Вече беше с елегантни обувки на краката. Мисля, че се подготвя банкет.
— „ДСийст & Мейдън“ — каза Вилянуева. — Кетъринг.
— Точно така — казах аз. — Осемнайсет куверта по петдесет и пет долара на глава за тази вечер. На поръчката Емили Смит си бе отбелязала нещо. Не свинско, агнешко. Кой не яде свинско?
— Някой, който спазва кашер.
— Също и арабите — казах аз. — Либийците например.
— Доставчиците им с други думи.
— Точно така — казах отново аз. — Смятам, че тази вечер ще поливат началото на сътрудничеството си. Според мен всичките руски железа в сандъците са били нещо като символична първа доставка. Също и пърсуейдърите. Колкото да покажат един на друг, че могат да си имат доверие. Сега ще се почерпят по този случай и ще завъртят истински бизнес.
— В къщата ли?
Кимнах.
— Като място е много внушително. Усамотено, драматично. Освен това има голяма трапезария.
Старецът включи чистачките. Предното стъкло се замаза и стана на черти. Пръските бяха все пак морска пяна, която вятърът носеше хоризонтално във въздуха. Пълна със сол.
— Има и още нещо — казах аз.
— Какво?
— Мисля, че Териса Даниъл е част от сделката.
— Какво?!
— Мисля, че се готвят да им я продадат заедно с пушките. Една симпатична руса американка. Мисля, че тъкмо тя е добавката за десет хиляди долара.
Те мълчаха.
— Не забелязахте ли какво каза Харли за нея? Че е като нова.
Те мълчаха.
— Мисля, че са я хранили и са се грижили за нея, и никой не я е докоснал — продължих аз. А си мислех: Поли едва ли щеше да се занимава с Елизабет Бек, ако Териса му беше подръка. С цялото ми уважение към Елизабет.
Те мълчаха.
— Сега сигурно я къпят и подготвят — казах аз.
Те мълчаха.
— Мисля, че скоро ще отпътува за Триполи — казах аз. — Част от сделката. Нещо като бонус.
Вилянуева даде газ. Вятърът около чистачките и страничните огледала зави още по-силно. След две минути стигнахме мястото, където бяхме устроили засада на бодигардовете, и той отново намали. Бяхме на осем километра от къщата. Теоретически вече се виждахме от прозорците на горния етаж. Старецът спря колата на средата на шосето, тримата проточихме шии и се загледахме в далечината.
С маслиненозеления шевролет стигнах до Маклийн за двайсет и девет минути. Спрях колата на средата на шосето на двеста метра от резиденцията на Куин. Намираше се в закътан буржоазен квартал. Беше тихо, тревата беше добре поливана, къщите се приличаха лениво на слънцето. Самите къщи бяха построени върху парцели от четири декара, добре скрити зад плътни живи плетове. Алеите за коли към гаражите бяха наскоро асфалтирани. Чуваше се песен на птички и накъсаното съскане на дъждовални уредби. Във въздуха се носеха водни кончета.
Вдигнах крака си от спирачката и оставих колата да пропълзи още сто метра напред. Къщата на Куин беше облицована отвън с тъмни дъски от кедрово дърво. Пътеката към входа й беше покрита с каменни плочи; от двете страни имаше млади смърчове и рододендрони, заобиколени от нисък каменен бордюр. Къщата беше с малки прозорци; стрехите й се спускаха стръмно надолу, от което имаше вид, сякаш ми е обърнала гръб.
Колата на Фраскони беше паркирана на алеята към гаража. Беше маслиненозелен шевролет, същият като моя. Вътре не седеше никой. Предната й броня беше опряна плътно до вратата на гаража. Гаражът беше нисък и продълговат, с три клетки. И трите затворени. Не се чуваше никакъв звук, освен пеенето на птиците, съскането на дъждовалните уредби и жуженето на насекоми във въздуха.
Спрях зад колата на Фраскони. Гумите ми тихо поскърцваха върху горещия асфалт. Слязох и извадих беретата от кобура. Свалих предпазителя и закрачих по каменните плочи към входа. Вратата беше заключена. В къщата не се чуваше звук. Погледнах през прозорчето към вестибюла Не се виждаше нищо. Само някакви тежки безлични мебели, каквито има в луксозните резиденции под наем.
Заобиколих откъм задната страна. Там имаше покрита с плочи веранда с огнище за барбекю. Плюс квадратна дървена маса, леко посивяла от слънцето и влагата, с четири стола. И белезникав платнен чадър. И ливада с ниски вечнозелени храсти. И ограда от кедрово дърво в същия наситен цвят като облицовката на къщата, която скриваше двора откъм имота на съседите.