Опитах вратата откъм кухнята. Беше заключена. Погледнах през прозореца. Нищо. През следващия прозорец също. През третия прозорец видях Фраскони, който лежеше по гръб.
Беше точно по средата на всекидневната. От двете му страни имаше канапе и два фотьойла с тъмни дамаски. Цветът на мокета отиваше на маслиненозелената му униформа. Беше застрелян с един куршум в челото. Деветмилиметров. Смъртоносен. Дори през стъклото на прозореца виждах ясно правилната кръгла дупка с бордюр от спечена кръв, както и белезникавия цвят на черепната му кост под разкъсаната кожа. Под главата му имаше локва кръв. Беше попила в мокета и вече се съсирваше в плътна черна маса.
Не исках да проникна в къщата през приземния етаж. Ако Куин беше още вътре, той щеше да ме причака на горния, където щеше да има тактическо предимство. Затова замъкнах дървената маса от верандата до гаража и се покатерих на покрива. Оттам се добрах до един от прозорците на втория етаж. Счупих стъклото с лакът. Набрах се на ръце и с краката напред се вмъкнах в спалнята за гости. Вътре миришеше на застояло. Минах през стаята и излязох в някакъв коридор. Спрях се и се заслушах. Не се чуваше нищо. В къщата явно нямаше жива душа. Цареше тишина. Мъртвило. Никакви следи от жив човек. Затова пък миришеше на кръв.
Пресякох коридора и открих Доминик Кол в голямата спалня. Лежеше по гръб на леглото. Чисто гола. Дрехите й бяха разкъсани. Той я бе удрял с юмрук в лицето колкото да я зашемети, след което я бе заклал. Гърдите й бяха напълно отрязани с голям остър нож. Видях го. Беше забит в гърлото й и после обърнат с острието нагоре, като през небцето й бе проникнал в мозъка.
Дотогава бях виждал какво ли не. Веднъж се бях свестил след терористична атака, за да открия долната челюст на някакъв мъж, забита в бедрото ми. Трябваше да избърша разкъсаната му на кайма плът от очите си, за да мога да виждам накъде пълзя. Двайсетина метра си проправях път по колене през купчини от човешки ръце и крака, препъвах се в откъснати глави, като същевременно притисках с ръце корема си, за да не изпаднат навън собствените ми черва. Бях виждал хора, застреляни от упор с тежка картечница, пулверизирани на розова пара от противотанкови мини или сгърчени в безформена овъглена маса. Но никога не бях виждал нещо, подобно на обезобразения труп на Доминик Кол. Повърнах на пода и за пръв път поне от двайсет години заплаках.
— И какво сега? — запита Вилянуева десет години по-късно.
— Отивам сам — отвърнах аз.
— Идвам с теб.
— Недей да спориш — казах. — Само ме закарай малко по-близо. Полека.
Колата беше сива, денят беше сив, а бавно движещите се предмети се забелязват по-трудно от бързо движещите се. Старецът вдигна крак от спирачката, докосна леко газта и колата потегли с около петнайсет километра в час. Извадих беретата и резервните пълнители. Общо четирийсет и три патрона — без двата, изстреляни в тавана на Дюк. Проверих и двата пърсуейдъра. Тринайсет патрона без един в корема на Харли. Всичко петдесет и шест патрона срещу по-малко от осемнайсет души. Не знаех кой друг е в списъка на гостите, но Емили Смит и самият Харли със сигурност отпадаха.
— Глупаво е да ходиш сам — каза Вилянуева.
— Глупаво е да ходим двамата — възразих аз. — Може да ни опушкат още докато се приближаваме.
Той не отговори.
— Вие по-добре изчакайте отвън — предложих аз.
Вилянуева не отговори и на това. Колкото и да искаше да ми пази гърба, той още повече държеше да си върне Териса, но заедно с това явно разбираше, че да се доберем пеша до една укрепена и изолирана къща в последните минути на деня няма да е особено забавно приключение. Затова просто караше полека колата, докато накрая вдигна крака си от газта, постави лоста на неутрална позиция и я остави да спре по инерция. Не искаше да натиска спирачките, за да не ни издаде отблясъкът от стоповете. Бяхме на около четиристотин метра от портата.
— Вие чакате тук — казах аз. — Докато приключи всичко. Вилянуева извърна глава встрани.
— Трябва ми един час — казах аз.
И двамата се поколебаха за момент, после кимнаха.
— После се обаждате на АТОО — продължих аз. — Ако до час не се върна.
— По-добре да им се обадим още сега — предложи Дъфи.
— Не — казах аз. — Първо искам един час.
— От АТОО ще арестуват Куин — каза тя. — Да не мислиш, че ще го оставят да се измъкне.
Видяното преди десет години отново изплува пред очите ми и аз поклатих глава.
Тогава наруших всички разпоредби и заобиколих всички процедурни правила. Напуснах място на извършено престъпление, без да докладвам на полицията. Създавах пречки пред правосъдието наляво и надясно. Изоставих Доминик в спалнята и Фраскони в дневната. Изоставих и колата им пред гаража. Запалих моята, върнах се в офиса, взех от оръжейния склад един .22-калибров „Ругер Стандарт“ с вграден заглушител и тръгнах да търся кутиите със събраната от Доминик информация. Вътрешното чувство ми подсказваше, че Куин ще мине през една последна спирка, преди да отпътува за Бахамските острови. Че някъде си е скътал това-онова за всеки случай. Фалшиви документи за самоличност, голяма пачка банкноти или нещо друго. И че едва ли ги държи в службата си или у дома. Куин беше твърде интелигентен, за да направи подобна грешка. И твърде предпазлив. Сигурно държеше нещата си някъде на тайно място. Реших да пробвам на стария му адрес, фамилната къща в Северна Калифорния, която бе наследил от родителите си — от баща си железничар и неговата съпруга домакиня.