Почеркът на Доминик беше равен и четлив. Двата кашона бяха изпълнени докрай с бележките й. Бяха подробни и изчерпателни. Безупречни. Докато ги четях, сърцето ми се късаше. Намерих адреса на къщата му в Калифорния в една биографична справка от осем страници, която тя му бе съставила. Беше къща с петцифрен номер край някакво шосе в района на Юрика. Предположих, че е доста усамотена, далеч извън най-близкото населено място. Отидох в административния отдел на ротата и си издадох на свое име всички нужни заповеди и пътни листа. Поставих служебната берета и малкия ругер със заглушителя в пътната си чанта и тръгнах към летището. Трябваше да попълня на гишето някакви документи, за да ми разрешат да внеса заредени оръжия на борда. Нямах никакво намерение да ги давам на багаж. Казах си, че не е изключено Куин да вземе същия полет. Ако го бях видял сред пътниците на летището или в самолета, щях без колебание да го очистя още там, на място.
Но не го видях. Качих се на самолета за Сакраменто и след като излетяхме, обходих пътеката от край до край и огледах лицата на всички пътници, един по един. Нямаше го. После си седнах и до края на полета останах неподвижно на мястото си, вперил поглед напред. Стюардесите ме заобикаляха отдалеч.
На летището в Сакраменто наех кола. Подкарах на север по междущатска магистрала М-5 и после отбих на северозапад по шосе 299. Пътят беше много живописен, виеше се между планините. Но аз дори не поглеждах встрани, а следях само жълтата линия пред себе си. Понеже бях летял на запад през три часови зони, имах три часа преднина, но въпреки това, когато стигнах границите на окръг Юрика, вече се смрачаваше. Намерих шосето, на което се намираше къщата на Куин. Беше тясна, извиваща се асфалтова ивица, която пресичаше хълмовете в посока север-юг, успоредно на национална магистрала 101. Самата магистрала се виждаше в ниското; от колата ясно различавах две непрекъснати реки от светлини: едната бяла, устремена на север, и другата червена — на юг. Макар да не я виждах, по средата сигурно имаше разделителна мантинела. Вероятно някъде наблизо се намираше железопътната гара или депо, където бе работил бащата на Куин.
Намерих къщата. Подминах я, без да намалявам скоростта. Беше най-проста дървена хижа на един етаж. Вместо пощенска кутия имаше старо ведро. Малката ливада отпред изглеждаше некосена и буренясала от години. На петстотин метра по-нататък обърнах, угасих фаровете и се върнах двеста метра. Паркирах колата зад някаква изоставена крайпътна закусвалня с продънен покрив. Слязох и се изкачих на трийсетина метра по хълма. Завих на север, извървях триста метра и се озовах точно зад къщата.
В здрача различих тясна веранда и до нея неголямо отъпкано пространство, където можеха да паркират коли. Явно на тази къща по-често й се използваше задната, а не предната врата. Вътре не се виждаше светлина. Прашните избелели завеси на прозорците бяха спуснати до половина. Мястото изглеждаше запуснато и необитаемо. По шосето не минаваха никакви коли.
Слязох полека по склона и бавно заобиколих къщата, като се спирах и се ослушвах до всеки прозорец. Вътре нямаше никой. Предположих, че Куин ще паркира отзад и ще влезе през вратата на кухнята, затова разбих предната врата и минах през нея. Вратата беше стара и тънка; натиснах я, докато касата леко поддаде, след което я ударих с юмрук малко над ключалката. Чу се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори. Влязох, затворих я и я подпрях с един стол. Отвън нищо нямаше да се забелязва.
Вътре беше тъмно, усойно и миришеше на мухъл. В кухнята работеше хладилник, значи електричеството не беше прекъснато. Стените бяха облепени с пожълтели тапети. Имаше общо четири стаи: кухня с трапезария, дневна и две спални. Едната спалня беше малка, другата още по-малка.