— Ти си Ричър — каза той. От устата му също шурна кръв.
— Правилно.
— Нямаш никакъв шанс.
— Смяташ ли?
Той кимна.
— Имаме заповед да стреляме на месо.
— По мен ли?
Той отново кимна.
— До кого е тази заповед?
— До всички.
— От Завиър, нали?
Той отново кимна. Обърса носа си с опакото на ръката.
— И хората ви ще я изпълнят ли?
— Няма съмнение.
— А ти?
— Аз май не.
— Обещаваш ли?
— Май да.
— Е, добре — казах аз.
Замислих се дали да не го питам още някои неща. Можеше да откаже да ми отговаря. Но пък аз можех да го сритам няколко пъти и да го принудя. Накрая обаче си казах, че всъщност нямам особена нужда от отговорите му. За мен нямаше голяма разлика дали в къщата има десет или дванайсет, или петнайсет потенциални врагове, нито с какво са въоръжени. Щяха да стрелят на месо. Или те, или аз. Така че се дръпнах крачка назад и тъкмо се чудех как да постъпя с него, когато той ме улесни в решението ми, като наруши току-що даденото обещание. Надигна се от пода и се хвърли към дивана. Аз го пресрещнах с един ляв в гърлото. Беше доста силен удар. Достатъчен, за да смачка ларинкса му. Той падна на четири крака и умря от задушаване. При това бързо — за около минута и половина. И да исках, с нищо не можех да му помогна. Все пак не съм лекар.
В продължение на една минута стоях напълно неподвижно. После облякох ризата си, излязох обратно през прозореца, взех пушките, сакото и палтото, върнах се в стаята и през отсрещния прозорец погледнах към къщата.
— По дяволите! — промърморих тихо и извърнах глава.
Кадилакът беше паркиран на кръга. Елиът не бе успял да се измъкне. Нито Елизабет и Ричард, нито готвачката. Сред хората в къщата имаше и трима невоюващи. Присъствието на невоюващи страни прави всяка атака стократно по-сложна за осъществяване. А атаката, която се готвех да осъществя, и без това беше достатъчно сложна.
Погледнах още веднъж. До кадилака беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“. До него — два тъмносини джипа „Шевролет Събърбан“. Пикапът на доставчиците го нямаше. Вероятно беше от задната страна, паркиран до вратата на кухнята. Или щеше да дойде по-късно. Или никога. Може би изобщо нямаше банкет. Може би аз бях объркал всичко, като бях разчел погрешно обстановката.
Стоях и през ярката светлина на прожекторите над главата си се взирах напрегнато в полумрака около къщата. На входната врата не се виждаше охрана. Но пък в тази влага и студ човекът трябваше да е луд, за да виси на открито. Сигурно беше в антрето и гледаше навън през стъклото на вратата. В бившата стая на Дюк също не се виждаше никой. Но иначе прозорецът зееше широко отворен, точно както го бях оставил. Руската картечница продължаваше да виси на веригата.
Погледнах още веднъж паркираните коли. С линкълна бяха дошли максимум четирима души. С двата събърбана — по седем. Общо осемнайсет, не повече. Петнайсет или шестнайсет официални гости и двама-трима души охрана. Но може би и тук грешах. Може би с всяка кола бе дошъл само шофьорът.
Имаше един-единствен начин да разбера.
И тук започваше най-трудното. Трябваше да се промъкна през осветеното пространство. За миг си помислих да намеря шалтера и да го изключа. Но това щеше да означава да вдигна цялата къща под тревога. Пет секунди след като светлината угаснеше, някой щеше да вдигне телефона до портиерната и да се поинтересува какво става. А портиерът нямаше как да отговори на този въпрос, понеже не беше между живите. При това положение още в тъмнината на двора към мен щяха да тръгнат петнайсет въоръжени мъже. Не че беше чак такъв проблем да се скрия и да ги избегна. Проблемът беше, че не знаех точно кого да избегна и кого да спипам. Защото, допуснех ли и тази вечер Куин да ми се измъкне, беше сигурно, че няма да го видя повече.