Така че се налагаше да действам на светло. При което имаше две възможности. Едната беше да се затичам право към къщата. Това щеше да сведе до минимум времето, през което щях да бъда осветен. Но пък щеше да означава бързо движение, а бързото движение привлича погледа. Другата възможност беше да пропълзя по цялата дължина на стената чак до брега. Шейсет метра с възможно най-бавен ход. Това щеше да е истинска мъка. Но като че ли беше по-добрият избор.
Тъй като прожекторите бяха монтирани върху горния ръб на стената, светлинното им поле беше изместено леко напред спрямо основата й. Отдолу се получаваше нещо като тъмен тунел, неосветена триъгълна призма, заключена между стената и задния ръб на светлинния лъч. Можех да се опитам да пропълзя през него. Едва-едва. Като през цялото време щях да бъда в обсега на картечницата.
Полека отворих задната врата. Върху самата сграда нямаше прожектори. Първият беше на пет метра вдясно, където стената на портиерната преминаваше в оградната стена. Стъпих с единия крак навън и приклекнах. Извих глава надясно и се огледах за тунела. Тунел действително имаше. Беше около метър широк на нивото на земята, но на височината на главата ми се скосяваше почти до нула. А не беше и съвсем тъмен. От земята се отразяваше разсеяна светлина, някои от прожекторите не бяха точно насочени; да не говорим, че макар и слабо, светеха и назад през рефлекторите си. Така че тунелът, през който щях да пропълзя, в най-добрия случай можеше да мине за полуосветен.
Отместих се малко встрани по колене и затворих вратата след себе си. Хванах във всяка ръка по един пърсуейдър, долепих рамо до основата на стената и зачаках. Ако някой от къщата бе видял вратата да се отваря, исках да му дам време да си помисли, че така му се е сторило. После бавно запълзях напред.
Изминах около три метра. После се спрях. Направо заковах на място. По шосето се задаваше кола. Но не обикновен седан с четири врати. Нещо по-голямо. Може би още един събърбан. Веднага смених посоката. С пръстите на краката си се издърпах заднишком до вратата на портиерната. Изправих се на колене, отворих я и пропълзях вътре. Поставих пушките на един стол и извадих беретата от джоба си. От външната страна на портата се чуваше ритмичният шум на голям осемцилиндров двигател, работещ на празен ход.
Взимай решение. Който и да беше отвън, очакваше портиерът да му отвори. Освен това можех да се обзаложа десет към едно, че който и да беше отвън, щеше да познае, че аз не съм портиерът. Май с пълзенето беше свършено. Щеше да се наложи да премина направо към шумната част — да застрелям хората в колата, да им я взема и да се добера до къщата, преди картечарят в стаята на Дюк да е успял да се прицели. След което да пробвам късмета си в суматохата.
Пристъпих към вратата. Свалих предпазителя на беретата и си поех дъх. Имах предимството на изненадата. Вече знаех точно какво ще направя. Всички останали щяха да бъдат принудени да реагират. Което щеше да им струва време.
После се сетих за камерата върху стълба на портата. И за видеомонитора. Можех да видя кого имам насреща си. Да ги преброя колко са. Предупреден означава въоръжен: Пристъпих към бюрото. Картината беше сива и зърнеста. На екрана се виждаше бял ван без прозорци. С надпис отстрани: „Кийст & Мейдън Кетъринг“. Изпуснах въздуха от дробовете си. Тия поне не бяха длъжни да познават портиера. Пъхнах беретата в джоба си. Свалих си палтото и якето. Смъкнах джинсовото яке от гърба на умрелия господин и си го сложих. Беше ми леко тясно, освен това беше изцапано с кръв. Но можеше да мине. Отворих вратата и излязох навън, като гледах да съм с гръб към къщата и да изглеждам, ако може, с пет сантиметра по-нисък. Пристъпих към портата. Повдигнах резето с юмрук, както бях виждал да прави Поли. Отворих крилата. Белият ван се премести напред, докато се изравни с мен. Мъжът на седалката до шофьора свали стъклото. Беше със смокинг. Шофьорът също. Още двама невоюващи.
— Накъде? — запита ме мъжът.
— Вдясно и покрай къщата. Вратата на кухнята е най-отзад.
Стъклото се вдигна. Ванът потегли. Аз им махнах с ръка. Затворих портата. Прибрах се в портиерната и през прозореца проследих с поглед вана. Видях го как стигна до къщата, но на кръга вместо вляво към главния вход зави вдясно към гаражите. Фаровете му опипаха кадилака, линкълна и двата събърбана; стоповете му проблеснаха за миг, после се загуби от погледа ми.
Изчаках две минути. Исках да стане съвсем тъмно. После свалих якето на портиера, облякох собствените си дрехи и взех двата пърсуейдъра от стола. Отворих вратата, измъкнах се навън, затворих я и се проснах по корем на земята. Притиснах рамо до основата на стената и запълзях напред както преди, като гледах да не обръщам лице към къщата. Пръстта беше камениста, малки камъчета се забиваха в коленете и лактите ми. Но основното ми усещане беше един смътен сърбеж ниско в гръбнака. Бях в обсега и вероятно на мушката на едно оръжие, което изстрелваше по дванайсет 12,7-милиметрови патрона в секунда. Сигурно в момента зад него стоеше някакъв намусен тип и ръцете му леко стискаха дръжките. Надявах се да не ме надроби още с първия откос. Нещо ми казваше, че няма да ме улучи. Предполагах, че първия откос ще го изстреля твърде високо или твърде ниско, а за втория аз щях да съм вече на крака и да тичам на зигзаг в тъмното.