Продължавах да се придвижвам напред. Вече бях изминал десет метра. Петнайсет. Пълзях бавно. Гледах лицето ми да е обърнато към стената. Надявах се, че в полумрака зад лъчите на прожекторите изглеждам като някаква неясна сянка. Инстинктите ми казваха точно обратното — да скоча и да побягна. Сърцето ми блъскаше силно. Вятърът ме брулеше безмилостно. Идваше право откъм морето, спираше се в стената, после ме връхлиташе и сякаш се опитваше да ме изтъркаля на светло.
Продължавах да напредвам. Бях стигнал може би до средата. Бях изминал трийсетина метра, оставаха още толкова. Лактите ме боляха. Държах пушките високо, за да не се влачат по земята, и мускулите на ръцете също започваха да ме болят. Спрях да си почина. Притиснах се надолу. Опитвах се да приличам на голям камък. Рискувах и погледнах за миг към къщата. Беше спокойно. Огледах се напред и назад. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане. Отново запълзях. С усилие на волята се движех бавно. Колкото по-далеч стигах, толкова повече сърбежът около гръбнака ми се усилваше. Дишах тежко. Бях на ръба на паниката. Адреналинът кипеше в мен, крещеше ми: бягай, бягай. Задъхвах се, давех се и с мъка налагах на ръцете и краката си да се движат в синхрон и най-вече бавно. На десет метра от брега си казах, че може би ще успея. Спрях и си поех дъх. Запълзях отново. После земята под мен се наклони и аз се заспусках. Стигнах до водата. Под лактите и коленете си усетих лепкава слузеста кал. Малки вълнички се разбиваха в скалите и ме заливаха с пяна. Завъртях се под прав ъгъл наляво и се поспрях. Там, където бях, със сигурност не можеха да ме видят, но тепърва трябваше да прекося десет метра ярко осветена ивица земя. Отказах се да пълзя. Станах, приведох глава и затичах.
Следващите четири секунди ми се сториха като четири човешки живота. Бях напълно ослепен. После отново потънах в гъст мрак, проснах се по очи и се заслушах. Не чувах нищо, освен бушуващото море. Не виждах нищо, освен лилавите петна в очите си. Препъвайки се, изминах още десет крачки и отново спрях. Огледах се. Бях вътре. Усмихнах се в тъмното. Дръж се, Куин, казах си, идвам!
15
Преди десет години го бях чакал цели осемнайсет часа. Не се съмнявах нито за миг, че ще дойде. Седях в неговото кресло с ругера в скута и чаках. През нощта не спах. Опитвах се дори да не мигам. Седях и не мърдах. Цяла нощ. До зори. И през цялата следваща сутрин. Пладне дойде и отмина. А аз седях и чаках.
Той пристигна точно в два следобед. Чух как по шосето отвън се зададе автомобил и намали. Станах и пристъпих към прозореца. Беше червен „Понтиак“ под наем, приличаше донякъде на моята кола. Куин седеше зад волана. Видях го ясно през стъклото. Беше стегнат, сресан и изтупан. Носеше синя риза с разтворена яка. Усмихваше се. Колата зави зад ъгъла на къщата и я чух как спря зад кухнята. Чакълът под колелата й изхрущя. Минах по коридора и се притиснах към стената до вратата на кухнята.
Чух ключа му да се превърта в ключалката. Вратата се отвори. Пантите жално изскърцаха. Той не я затвори зад себе си. Двигателят на колата работеше. Дори не си бе дал труд да го загаси. Нямаше намерение да се заседава. Чух стъпките му по линолеума. Бързи, ловки, уверени. Стъпки на човек, който е убеден, че печели играта. Мина през вратата и излезе в коридора. Аз го ударих с лакът в слепоочието.
Той падна по гръб на пода; разперих пръсти и го стиснах за гушата. Оставих ругера на пода и го цапардосах през лицето. Беше невъоръжен. Пуснах гушата му, той надигна глава и аз го ударих с длан под брадата. Темето му изкънтя на пода; той подбели очи. Отидох до кухненската врата и я затворих. Върнах се, хванах го за китките и го завлякох в дневната. Пуснах го на пода и го зашлевих два пъти през лицето. Насочих ругера в главата му и го зачаках да се съвземе.
Очите му се отвориха и първо се вторачиха в дулото на пистолета, а после и в мен. Бях с униформа, с всичките отличителни знаци за чин, ранг и поделение, така че не му беше нужно много време, за да се досети кой съм и какво искам.