— И какво общо има намереният в океана?
— Той беше измъкнал чертежите и всички технически данни от човека, когото изнудваше. Малко по малко, лист по лист, през един продължителен период от време. Ние го наблюдавахме. Знаехме точно какво прави. Възнамеряваше да продаде всичко това на иракското разузнаване. Иракчаните държаха да са добре подготвени за следващата война. Докато нашата армия не желаеше това.
Елиът се облещи.
— И те са го очистили?
Поклатих глава.
— Изпратихме двама служители от военната полиция да го арестуват. Стандартна процедура, напълно законна, нищо скрито-покрито, повярвайте ми. Но стана фал. Той се измъкна. Щеше да се скрие. А това беше нещо, което армията в никакъв случай не искаше да допусне.
— И тогава го очистиха, така ли?
Гледах към небето и мълчах.
— Това вече не беше по стандартната процедура, нали така?
Не отговорих.
— Било е неофициално и без разрешение — продължи той. — Прав ли съм?
Мълчах.
— Но е останал жив — каза Дъфи. — Как се казва?
— Куин — отвърнах аз. — Най-големият злодей, когото някога съм срещал.
— И вие го видяхте в колата на Бек в събота вечер?
Кимнах.
— Дойде да го вземе пред концертната зала.
Дадох им всички подробности, с които разполагах. Но още докато ме слушаха, съзнавах, че информацията ми е безполезна. Не можеше да се допусне, че Куин все още използва някогашната си самоличност. Единственото, което можех да им предложа, беше физическото описание на един около петдесетгодишен мъж, с нищо незабележим, ако не се смятат двата белега от куршуми на челото му. Беше по-добре от нищо, но едва ли щеше да им помогне много.
— Защо не са открили отпечатъците му в компютъра? — запита Елиът.
— Били са изтрити — казах аз. — Цялото му досие е заличено. Сякаш никога не е съществувал.
— А защо не е умрял?
— Заради калибъра — отвърнах аз. — Стандартното оръжие за агенти под прикритие е .22-калибров пистолет със заглушител. Не е много мощно.
— Дали човекът е опасен още?
— Не и за армията — отвърнах аз. — Той е бита карта. Все пак, минали са десет години. Скоро БППОСОАК ще е за музея. Както и самият танк „Ейбрамс“.
— Защо тогава се опитахте да го издирите?
— Защото в зависимост от това, което помни, би могъл да бъде опасен за човека, който се опита да го обезвреди.
Елиът кимна, но не каза нищо.
— Имаше ли вид на важна личност? — запита Дъфи. — В събота вечер, в колата на Бек?
— Имаше вид на заможен човек — казах аз. — Скъп кашмирен балтон, кожени ръкавици, копринен шал. На човек, свикнал да го вози лимузина с шофьор. На човек, който нищо друго не признава.
— А поздрави ли шофьора?
— Това не знам.
— Трябва да му съставим профил — каза Дъфи. — Нужно ни е да знаем обстоятелствата. Ползвал е колата на Бек, но дали е приличал на човек, уверен в правото си да я ползва? Или на някой, който приема това за лична услуга?
— Определено имаше вид, сякаш това му се полага по право — казах аз. — Сякаш я ползва най-редовно.
— Значи е равен на Бек?
Вдигнах рамене.
— Или негов шеф.
— Най-много съдружник — каза Елиът. — Нашият приятел от Лос Анджелис не би дошъл тук на крака, за да се срещне с някоя дребна риба.
— Не виждам Куин като нечий съдружник — казах аз.
— Що за човек беше той?
— Нормален — казах аз. — Що-годе. Като за разузнавач.
— Ако изключим, че е бил шпионин — каза Елиът.
— Да — съгласих се. — Ако изключим това.
— Както и че досието му е заличено.
— Това също.
Дъфи се бе умълчала и мислеше напрегнато. Почти съм сигурен, че разсъждаваше как би могла да ме използва. Не че имах нещо против.
— Ще останете ли още в Бостън? — запита тя накрая. — Където можем да ви открием?
Аз казах „да“ и те си тръгнаха. Така приключи ден пети.
В един бар някакъв мародер ми пробута билети за бейзболните мачове на астрономическа цена. По-голямата част от ден шести и седми прекарах на Фенуей Парк. „Ред Сокс“ бяха в плачевна форма. Петъчният мач се проточи до късно. Почти целия ден осми спах, едва привечер заех позиция пред залата на симфоничния оркестър. Казах си, че Куин може да има абонамент за целия сезон, но той не се появи. Пред очите ми беше все онази сцена, когато едва не се бяхме сблъскали, и начинът, по който ме бе погледнал тогава. Може би просто беше раздразнен от тълпите по тротоара. А може би имаше и нещо повече.