Нямах представа къде съм. Обърнах се на деветдесет градуса вдясно и зачаках следващата. Тя ме издигна нагоре и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Нито кораб, нито яхта, нито светлинка. Бях насред Атлантическия океан. Той ме носеше неизвестно къде. Досега никой не се е върнал.
Обърнах се на сто и осемдесет градуса; следващата вълна ме издигна и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Изчаках следващата и когато бях на гребена й, погледнах назад.
Оказа се, че съм на стотина метра от брега.
Виждах ясно къщата. Различавах осветените прозорци. Също и стената. Прожекторите й сияеха в синкаво сред леката мъгла. Повдигнах ризата до раменете си. Беше подгизнала от вода и ми тежеше. Поех си дълбоко дъх. Обърнах се по корем и заплувах.
Сто метра. Всеки що-годе приличен олимпийски състезател може да преплува сто метра за четирийсет и пет секунди. Както и всеки що-годе приличен плувец от някой училищен отбор може да измине разстоянието за една минута. Докато на мен ми бе нужен близо четвърт час. Започнал бе отлив. Аз се връщах назад. По едно време имах чувството, че все пак ще се удавя. Но най-накрая се добрах до брега, обгърнах с ръце една гладка, заоблена скала, покрита със слуз от водорасли, и се опитах да се задържа. Морето си оставаше бурно. Големи вълни връхлитаха брега с неумолимото постоянство на метроном и размазваха лицето ми в гранита. Не ми пукаше. Радвах се на ударите, приветствах болката. Обичах я тази скала!
Останах вкопчен в нея около минута и половина, после запълзях покрай брега към заграждението с гаражите, полупотопен във водата. Когато стигнах зад стената, изпълзях нагоре на лакти и колене. Претърколих се по гръб. Останах така известно време, загледан в небето. Ето че един се върна, Харли!
Вълните все още ме застигаха, някои ме заливаха до кръста. Оттласнах се назад. Сега стигаха само до коленете ми. Отново се претърколих по корем. Полежах малко, притиснал лице до скалите. Усещах тялото си като напомпано с въздух. Умирах от студ. Палтото ми го нямаше, якето ми също, както и двата пърсуейдъра, и беретата.
Изправих се. По мен се стичаше вода. Олюлявайки се, направих няколко крачки. В ушите ми прозвучаха думите на Лион Гарбър: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Той ни бе казал, че тази мисъл е на Кенеди. Докато аз по-скоро смятах, че е на Ницше и че в оригинал гласи: Това, което не ни унищожава, ни прави по-силни. Успях да направя още две крачки, облегнах се на зида и повърнах няколко литра солена вода. След това сякаш се почувствах малко по-добре. Размахах ръце, разтърсих крака, заподскачах, докато кръвообращението ми се възстанови, а водата се отцеди от дрехите ми. После пригладих назад мократа си коса и си поех бавно и дълбоко въздух. Издишах, поех отново. Страхувах се да не се закашлям. Гърлото ме болеше от студа и от солената вода.
После тръгнах покрай зида и завих зад ъгъла. Намерих моята падинка и за последен път измъкнах стария си вързоп. Дръж се, Куин, идвам.
Часовникът ми още работеше; часът, който си бях определил, отдавна бе изтекъл. Дъфи сигурно се бе обадила на АТОО още преди двайсет минути. Но те нямаше да реагират веднага. Съмнявах се, че имат оперативно бюро в Портланд. Вероятно най-близкото беше в Бостън. Нали оттам бяха изпратили прислужницата. Така че разполагах с достатъчно време.
Ванът на доставчиците го нямаше. Явно вечерята бе отменена. Но останалите коли си бяха по местата — кадилакът, линкълнът, двата събърбана. В къщата все още имаше осем врагове. Плюс Елизабет и готвачката. Не знаех към коя категория да причисля Ричард.
Като се придържах плътно до сградата, надникнах поред във всички прозорци. Готвачката разтребваше в кухнята. Кийст и Мейдън бяха оставили всичките си неща. Наведох се и пропълзях под перваза. Трапезарията беше опустошена. Вятърът, който влизаше свободно през счупения прозорец, бе вдигнал ленената покривка и бе разпилял навсякъде счупени чаши и чинии. В тавана над масата зееха две огромни дупки. Мазилката, изпадала от тях, беше навята на преспи по ъглите. Не бих се учудил, ако двата куршума от пърсуейдъра се бяха спрели чак в покрива на сградата.
Открих тримата либийци и хората на Куин в квадратната стая, където бях играл руска рулетка. Седяха около дъбовата маса и се гледаха. Лицата им бяха изопнати от шока. Но нямаха вид на хора, които се готвят да предприемат нещо. Можех да разчитам да останат по местата си известно време. Пропълзях под перваза и продължих нататък. Свих зад ъгъла и надникнах в будоара на Елизабет. Тя беше там. С Ричард. Някой бе изнесъл трупа от стаята. Елизабет седеше на дивана и забързано говореше нещо. Не можех да чуя какво, но Ричард я слушаше напрегнато. Пропълзях под перваза и продължих нататък.