— Може би, след като си го качил в колата, отзад ви преследват.
— Ами тогава давам газ и право в участъка.
— Ах, по дяволите! — рече Дъфи.
— Планът си е план — казах аз. — Но трябва да гледаме реално на нещата.
Отново се взрях през прозореца. Слънцето грееше ярко. Навън всичко се зеленееше. Виждаха се дървета, храсти, далечни склонове, напръскани със свежо зелени петънца. С ъгълчето на окото си следях Дъфи и Елиът, които гледаха замислено в пода. А също и петимата мъже, насядали неподвижно наоколо. Изглеждаха способни момчета. Двама от тях бяха малко по-млади от мен, високи и руси. Други двама бяха на моите години — обикновени, с нищо незабележими. Докато последният беше доста по-възрастен от останалите, прегърбен и побелял. Мозъкът ми работеше усилено; Отвличането, спасяването на жертвата, къщата на Бек. Трябва да проникнеш в тази къща. Наистина трябва. За да откриеш Куин. Мисли си за голямата игра. Опитвах се да си представя цялата ситуация през очите на момчето. И после още веднъж, през очите на бащата.
— Планът си е план — повторих аз. — Но има нужда от известно усъвършенстване. Самият аз трябва да имам сериозна причина да не желая да намесвам полицията. — Спрях и се замислих. — Не, още по-добре е въпросната причина да възникне там, на място, пред очите на Ричард Бек.
— Но как? — попита Дъфи. Аз я погледнах право в очите.
— Като по моя вина пострада някой невинен. Случаен минувач. При неизяснени обстоятелства, в бъркотията. Мога ударя някого с колата. Някоя бабичка, която си разхожда кучето. Може дори да я убия. И тогава се паникьосвам и си плюя на петите.
— Трудно е за инсцениране — каза Дъфи. — И не е достатъчно като причина, за да побегнеш. Все пак при такива ситуации е нормално да пострадат странични хора.
Кимнах. В стаята беше тихо. Затворих очи и помислих още малко. В съзнанието ми започна да се очертава една сцена, отначало само като бегъл контур, но постепенно придоби форма и плътност.
— Така — казах аз. — Я чуйте сега това. Убивам полицай. По случайност.
Всички мълчаха. Аз отворих очи.
— Не разбирате ли? — казах. — Това е идеалният план. Кент флош роял. Така изведнъж се слага край на всякакви съмнения на Закари Бек защо не съм постъпил като нормален човек и не съм повикал полицията. Човек не вика полиция, ако сам току-що е убил полицай. Дори да е станало случайно. Той ще разбере. И аз ще го използвам като повод да остана в дома му. Което ми е нужно. Той ще си мисли, че се крия. Ще ми бъде благодарен, че съм отървал сина му, при това няма да го гризе съвестта, че укрива престъпник, понеже самият той е такъв.
Нямаше възражения. Само тишина, която постепенно отстъпи място на тихо мърморене, което можеше да се приеме за обсъждане, оценка, съгласие, одобрение. Мисли си за голямата игра. Аз се усмихнах.
— Оттук нататък става все по-хубаво — казах. — Бек може дори да ме наеме на работа. Всъщност той направо ще бъде изкушен да го направи. Ние ще го накараме да повярва, че семейството му е обект на организирана атака, че е загубил двама бодигардове, а освен това той веднага ще разбере, че аз съм по-добър и от двамата, взети заедно, защото те са мъртви, а аз съм жив. Нещо повече, той с радост ще ме наеме, защото ще вярва, че след като съм убил полицай и съм дошъл да се укрия при него, ще съм му в ръцете.
Дъфи също се усмихна.
— Е, на работа — каза тя. — Имаме по-малко от четирийсет и осем часа.
Двамата по-млади агенти бяха определени за похитители. Решено бе да карат пикап марка „Тойота“ от парка за конфискувани автомобили на АБН и да бъдат въоръжени с картечни пистолети „Узи“, също конфискувани, заредени с халосни деветмилиметрови патрони. За по-зрелищно добавихме и една зашеметяваща граната, задигната от складовете на специалните отряди. После започнахме да репетираме моята собствена роля като спасител на отвлечения младеж. Както при всяка професионална измама, беше желателно да се придържаме колкото се може по-плътно до истината, така че аз щях да играя безработен скитник, уволнен от армията, който просто се е случил наблизо в подходящия момент. Щях да бъда въоръжен — нещо, което, формално погледнато, беше в нарушение на щатските закони на Масачузетс, но пък иначе съответстваше на легендата и щеше да изглежда правдоподобно.
— Трябва ми голям старомоден револвер — казах аз. — Нещо, каквото би носил някой цивилен за самоотбрана. Цялата сцена трябва да бъде извънредно драматична, отначало докрай. Тойотата ме връхлита, аз се отбранявам, стрелям и я изкарвам от строя. За целта са ми нужни три бойни и три халосни патрона, в строга последователност. Трите бойни са за пикапа, трите халосни за хората.