— По този начин можем да заредим всякакъв пистолет — каза Елиът.
— Не става — казах аз. — Необходимо е да виждам патроните в барабана. Не мога да използвам смесен заряд слепешката. Трябва да знам с какъв патрон откривам огън. За целта ми трябва револвер. И то голям, за да се вижда по-ясно.
Той разбра и си записа. После определихме възрастния агент да играе местен полицай. Дъфи предложи в суматохата той да попадне случайно под куршумите.
— Не става — повторих аз. — Трябва да бъде убедителна грешка. Не просто заблуден куршум. Бек-баща трябва да остане подобаващо впечатлен. По-добре е да застрелям полицая съзнателно, макар и от безразсъдство. Сякаш съм бил обзет от моментно умопомрачение, но от това не съм станал по-слаб стрелец.
Дъфи се съгласи. Елиът започна да изрежда на глас различни превозни средства, докато се спряхме на затворен ван без прозорци, каквито се използват за доставки и дребни ремонти по домовете. Той каза, че с такъв автомобил ще изглежда правдоподобно да се шляя из улиците. През цялото време си водехме бележки — на хартия и наум. Двамата агенти на моя възраст нямаха поставена задача и видимо нервничеха.
— Вие сте полицейското подкрепление — казах им аз. — Да кажем, че хлапакът не е видял кога съм гръмнал първия полицай. Може в тоя момент да е припаднал или нещо такова. Та вие ще ни подгоните с патрулната кола и аз ще ви очистя, когато съм сигурен, че гледа.
— Не ни трябва подкрепление — каза старецът. — Толкова много полиция на едно място, какво ще си каже хлапето!
— Охраната на колежа — каза Дъфи. — Нали се сещате, всеки колеж си наема собствена въоръжена охрана. Те бездруго ще се навъртат наблизо просто защото няма къде другаде да бъда?
— Идеално! — казах аз. — В момента на отвличането те внезапно се появяват с патрулната кола. При това може да ги използваме да координират цялата операция по радиото.
— Но как ще ги обезвредиш? — запита Елиът, сякаш и това беше нещо, което трябваше да се планира в момента.
Кимнах. Проблем наистина имаше. Дотогава щях да съм изстрелял шестте си патрона.
— Не мога да презареждам в движение — казах аз. — Не и с халосни патрони. Хлапето може да забележи.
— Не може ли да се забиеш в тях? Да ги изтласкаш от шосето?
— С тая раздрънкана таратайка? Изключено. Трябва ми втори револвер. Зареден, скрит някъде във вана. В жабката например.
— Мирен гражданин да се разхожда с два револвера? — забеляза старецът. — Малко странно ми се вижда, особено в Масачузетс.
Кимнах.
— Да, звучи неубедително. Трябва да се примирим, че ще има и слаби пунктове.
— И така, аз ще бъда с цивилни дрехи — каза старецът. — Като детектив. Да застреляш униформен полицай е нещо повече от безразсъдство. Това също би прозвучало неубедително.
— Ясно — казах аз. — Съгласен съм. Идеално се подрежда! Ти си цивилен детектив, бъркаш за значката, а аз си казвам, че ми вадиш пистолет. Случват се такива работи.
— А как умираме? — запита старецът. — Просто се хващаме за коремите и се гътваме като в някой уестърн?
— Крайно неубедително — каза Елиът. — Трябва да изпипаме всичко докрай. Иначе Ричард Бек няма да клъвне.
— Трябват ни специални ефекти — каза Дъфи. — Като в Холивуд. Бронежилетки и презервативи, напълнени с червена боя, които да се взривяват дистанционно.
— А можем ли да си ги набавим?
— Може би в Ню Йорк или Бостън.
— Нямаме много време.
— На мен ли го казваш? — рече Дъфи.
Така завърши ден девети. Дъфи настоя да се преместя в мотела и предложи някой да ме закара до Бостън, за да си прибера багажа от хотелската стая. Аз й съобщих, че нямам багаж. Тя ме изгледа с крайчеца на окото си, но не каза нищо. Нанесох се в стаята до стареца. Някой отиде за пица с една от колите. Останалите се суетяха насам-натам или говореха по телефона. Мен никой не ме закачаше. Лежах си на леглото и премислях всичко отначало докрай, от своя собствена гледна точка, като изброявах наум всички неща, които бяхме пропуснали. Получи се доста дълъг списък. Но едно конкретно нещо ме притесняваше особено. И то не от списъка. А някак си встрани от него. Станах от леглото и тръгнах да търся Дъфи. Намерих я на паркинга, тъкмо бе слязла от колата и бързаше към стаята си.
— Закари Бек не е главното действащо лице — казах й аз. — Няма как да бъде. Ако е замесен Куин, значи той е шефът. Той никога не би се примирил да свири втора цигулка. Освен ако Бек не е по-голям злодей от Куин, но за такава възможност не искам и да мисля.