Кимнах.
— Струва ми се обаче по-вероятно да тръгнат на юг. Погледнете картата. Оттук е по-близо до магистралата. Стандартна охранителна практика е да се стремиш колкото се може по-бързо да се влееш в оживено движение.
— Ще караме на късмет.
— Казвам ви, ще тръгнат на юг — настоях аз.
— Нещо друго? — запита Елиът.
— Би било лудост да задържа вана — казах аз. — От гледна точка на Бек-старши аз би трябвало да се отърва от него колкото се може по-скоро и да открадна кола.
— Къде? — попита Дъфи.
— На картата непосредствено до магистралата има отбелязан търговски център.
— Добре, ще ти оставим колата там.
— С ключовете отдолу под бронята? — запита Елиът. Дъфи поклати глава.
— Много е подозрително. Трябва всичко да се изпипа до най-малката подробност. Ако Ричър ще краде кола, да я открадне както трябва.
— Знам ли — въздъхнах аз. — Никога преди не съм крал кола.
Настана тишина.
— Разбирам от коли толкова, колкото са ме учили в армията — казах аз. — Военните автомобили по принцип не се заключват. И нямат ключове за запалване, стартерът се задейства с едно копче.
— Добре де — каза Елиът. — Няма непреодолими проблеми. Ще ти я оставим отключена, но ти ще се правиш, че я разбиваш. Наоколо ще разхвърляме разни жици и телени закачалки. Може дори да накараш хлапака да ти намери парче тел. Нека да участва и той. Така ще ти има повече доверие. Свиваш телта на кука, бъзикаш малко вратата и — хоп! — тя се отваря. Ще разхлабим кожуха под кормилната колонка. Ще заголим две жици, само две, точно тези, които трябва. Ти се навеждаш, допираш ги и си готов крадец на коли.
— Блестящо! — възкликна Дъфи.
— Стараем се — усмихна се Елиът.
— Хайде сега малко почивка — предложи Дъфи. — След вечеря продължаваме.
Доокомплектоването на екипировката привърши след вечеря. Агентите ми бяха набавили два еднакви револвера „Колт Анаконда“. Грамадни, груби оръжия, които плашеха дори само с вида си. Не изглеждаха никак евтини. Не ги попитах откъде са ги взели. Към тях имаше две кутии патрони .44-ти калибър магнум — една бойни и една халосни. Последните бяха купени от железарски магазин. С такива се зареждат тежките пневматични пистолети за забиване на гвоздеи направо в бетон. Отворих барабаните на двата колта и с върха на ножицата отбелязах с Х по едно от гнездата за патроните. Барабанът на колта се превърта по часовниковата стрелка. По това се различава от „Смит &Уесън“, чийто барабан се движи в обратната посока. Знакът Х обозначаваше гнездото, от което щеше да бъде изстрелян първият патрон. Аз щях да го поставя на положение десет часа, като с натискането на спусъка гнездото щеше да се превърти и да застане точно зад цевта.
Дъфи ми донесе чифт обувки. Бяха точно моят номер. В тока на дясната имаше изрязана кухина. Тя ми подаде едно безжично апаратче за изпращане на електронни съобщения, което пасваше точно в кухината.
— Затова ти казах, че е хубаво, дето носиш голям номер обувки — обясни тя. — Има повече място в тока.
— Дали е надеждно? — запитах аз.
— Силно се надявам — отвърна тя. — Нов модел, отскоро се използва. С такива предаватели се води тайна кореспонденция между агентите на разузнавателните институции.
— Прекрасно — казах аз. От професионален опит знаех, че нито един друг отделен фактор не е станал причина за повече провалени операции, отколкото засечките в техниката.
— Това е най-доброто, с което разполагаме — каза тя. — Всякакъв друг уред ще бъде намерен. Те няма как да не те претърсят. А така, дори да имат скенер за радиочестоти, най-много да засекат някое моментно припукване на модема. Ще го сметнат за атмосферно смущение.
От магазин за театрален реквизит в Ню Йорк бяха купили и три симулатора на огнестрелни рани. Бяха обемисти и неудобни. Всеки представляваше квадратно парче кевлар, около трийсет на трийсет сантиметра, което се залепваше направо за гръдния кош на жертвата. Към него имаше прикрепен гумен балон с червена боя, детонатор и малък радиоприемник с батерии.
— Сложете си по-широчки ризи, момчета — каза Елиът.
Устройствата се задействаха дистанционно с три отделни копчета, които щях да закрепя на дясната си ръка, между лакътя и китката. Те щяха да бъдат свързани с жица с батерия във вътрешния джоб на палтото ми. Копчетата бяха достатъчно големи, за да ги напипам през ръкава на палтото и ризата. Реших за по-убедително да се правя, че използвам лявата си ръка за опора на дясната, която държи пистолета. Направих суха тренировка. Най-напред шофьорът на пиката. Щях да го гръмна с копчето откъм китката ми. То се падаше под показалеца. После пътникът в пикапа. Средното копче, със средния пръст. И накрая старецът. Крайното копче откъм лакътя, с безимения пръст.