— Нужно ми е да знам кои са били — каза той сякаш искрено.
Помълчах няколко мига и после му разказах цялата случка, секунда по секунда, метър по метър, изстрел по изстрел. Описах двамата високи русоляви агенти от тойотата максимално точно и подробно.
— Описанието ви нищо не ми говори — каза той.
Аз си замълчах.
— Записахте ли номера на тойотата?
Помислих малко и после му казах истината.
— Видях пикала само отпред. Нямаше номер.
— Добре — каза той. — Били са от щат, където предният номер не е задължителен. Това, струва ми се, донякъде улеснява задачата ни.
Не отговорих. След дълга пауза той поклати глава и каза:
— Информацията ни е твърде оскъдна. Един мой сътрудник се свърза с тамошния полицейски участък и поразпита по заобиколен начин. Убити са един полицай, един охранител на колежа, двама непознати мъже с черен „Линкълн Таун Кар“, както и други двама непознати с червен пикал „Тойота“. Единственият жив свидетел е вторият човек от охраната, но той е в безсъзнание, намерен е бил на десетина километра от мястото след претърпяна катастрофа с патрулната кола на охранителната фирма. Така че засега никой не може да каже какво точно е станало. Нито защо е станало. Никой не е направил връзката с проваления опит за отвличане. Знаят само, че без всякаква видима причина се е разиграла кървава баня. Правят се предположения за гангстерска война.
— Какво ще стане, като идентифицират номерата на линкълна? — запитах аз.
Той се поколеба.
— Колата е с фирмена регистрация. Няма да ги отведе директно при нас.
Кимнах.
— Добре, но много бих желал, когато вторият охранител дойде на себе си, аз вече да съм на Западното крайбрежие. Той успя доста добре да ме огледа.
— А пък аз бих желал да разбера чия е грешката в случая.
Погледнах към двата колта на масата. Бяха почистени и леко смазани. Изведнъж се поздравих за това, че се бях сетил навреме да се отърва от изстреляните гилзи. Вдигнах чашата си. Обхванах я плътно между палеца и четирите си останали пръста и помирисах съдържанието. Не знаех какво са ми сипали, но със сигурност бих предпочел чаша кафе. Оставих чашата обратно на масата.
— Ричард добре ли е? — запитах.
— Нищо му няма — отвърна Бек. — Бих желал да знам кой точно ме атакува.
— Казах ви какво съм видял — отвърнах. — Те не благоволиха да се легитимират. Не ми бяха лични познати. Просто се случих наблизо. Каква е другата ви основна грижа?
Настъпи продължително мълчание. Прибоят продължаваше да се удря с грохот под прозорците.
— Аз съм предпазлив човек — каза Бек. — Същевременно не бих желал да ви засегна.
— Но?
— Но се чудя кой всъщност сте вие.
— Аз съм оня, който отърва другото ухо на сина ви.
Бек погледна към Дюк, който съобразително пристъпи напред и отнесе чашата ми, като я хвана по същия неудобен начин, между палеца и показалеца си, ниско долу за дъното.
— А сега имате и отпечатъците ми — казах аз. — Какво повече?
Бек отново закима, като човек, който се мъчи да вземе важно решение, и посочи с пръст пистолетите, които лежаха на масата.
— Хубави оръжия.
Не отговорих. Той протегна ръка и побутна леко единия с кокалчетата на пръстите си. После го бутна по-силно и колтът се плъзна по повърхността към мен. Тежката стомана отекна глухо върху масивната дъбова дъска.
— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо срещу едно от гнездата има знак Х!
Аз седях, заслушан в шума на прибоя.
— Нямам представа — казах. — Така ги получих.
— Купили сте ги на старо?
— В Аризона — отвърнах.
— От магазин за оръжие?
— От изложба на оръжия — казах аз.
— Защо?
— Не обичам излишни проверки на самоличността ми.
— Не се ли поинтересувахте за издрасканото?
— Предположих, че все нещо означава. Може някой да ги е прострелвал и да си е отбелязал най-точното гнездо. Или пък най-малко точното.
— Гнездата са различни, така ли?
— Всяко нещо само по себе си е различно. Щом е правено във фабрика…
— Дори при един пистолет, който струва осемстотин долара?