Разликата между първоначалния ми статут на почетен гост и новия на служител в пробен срок се състоеше в това, че получих вечерята си в кухнята заедно с останалата прислуга. Великанът от портиерната не се появи, но затова пък там бяха Дюк и още някакъв тип, който приличаше на механик и момче за всичко. Освен това имаше една прислужница и една готвачка. Петимата насядахме около проста дървена маса и ядохме същата храна, каквато и семейството на Бек в трапезарията. Или дори още по-добра, защото готвачката като нищо се бе изплюла в порциите им, а не вярвах да го е направила и в нашите. Имах достатъчно опит със сержанти, подофицери тиловаци и други мърморковци, за да знам какво мога да очаквам от тях.
Вечерята протече в мълчание. Готвачката беше кисела, около шейсетгодишна матрона. Прислужницата имаше уплашен вид, сякаш беше сравнително отскоро. Още не знаеше как да се държи. Беше млада и невзрачна. Облечена беше с памучна престилка и вълнена жилетка и носеше груби ниски обувки. Механикът беше мъж на средна възраст, слаб, прошарен и мълчалив. Дюк също си мълчеше, явно размишляваше. Бек му бе създал неочакван проблем и той не знаеше как да подходи. Да ме използва? Можеше ли да ми има доверие? Дюк не беше глупав, това поне си личеше. Той виждаше всички страни на ситуацията, но му беше нужно малко време, за да ги осмисли. Беше горе-долу на моя възраст. Може би малко по-стар или малко по-млад. Имаше ъгловато, грубо лице, при което възрастта не си личи. И на ръст беше горе-долу колкото мен. Аз може би имах по-едри кости, а той беше малко по-набит. Предполагам, че на тегло бяхме еднакви, до килограм. Седяхме един до друг, аз се хранех спокойно, като от време на време, на подходящи интервали, му задавах въпроси, каквито можеше да се очакват от човек в моето положение.
— Я ми разправи за тия килими — казах с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се досещам какъв може да бъде истинският поминък на Бек.
— Не сега — отвърна той. Това означаваше: Не пред прислугата. После ми хвърли такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: Във всеки случай не съм убеден, че ми се говори с човек чак дотам побъркан, че да рискува да си пръсне черепа шест пъти поред.
— Патронът беше фалшив, нали? — запитах аз.
— Какво?
— Без барут. Сигурно гилзата беше пълна с вата.
— Защо да е бил фалшив?
— Можех да го застрелям, ако беше истински.
— От къде на къде да го застрелваш?
— Не че съм искал да го застрелям, но той самият не би поел такъв риск. Доста е предпазлив.
— Аз те държах на мушка.
— Можех да застрелям първо теб, а после с твоя патлак да гръмна него.
Той се сепна, но не каза нищо. Бранеше позициите си. Тоя тип нещо не ми харесваше. Което всъщност нямаше особено значение, защото сигурно твърде скоро щеше да е извън играта.
— Дръж — каза той. Извади патрона от джоба си и ми го подаде. — Чакай тук.
После стана от стола и излезе. Изправих патрона на масата пред себе си, както бе направил Бек. Привърших с вечерята. Десерт нямаше. Нито кафе. Дюк се върна, като размахваше единия колт, закачен на показалеца му. Отиде до задната врата на кухнята и ми кимна да го последвам. Вдигнах патрона и го стиснах в шепа. Когато минахме през задната врата, тя изписка. Още един метален детектор. Вграден в рамката, така че почти не се виждаше. Затова пък нямаше алармена инсталация против крадци. Явно разчитаха на морето и на каменната стена с бодлива тел да ги пазят.
Вратата на кухнята извеждаше на студена, влажна веранда, а оттам през разнебитена портичка се излизаше в задния двор на къщата, който не беше нищо повече от върха на скалистия нос. Беше с форма на полукръг, вдаден още стотина метра в морето. Навън се бе стъмнило и само прозорците на къщата осветяваха сивкавия гранит. Духаше вятър и в далечината се различаваха белите гребени на вълните. Чуваше се и шумът на прибоя, и оттичането на водата от скалите. Луната се надбягваше с ниските парцаливи облаци. Хоризонтът беше черен и безкраен. Беше студено. Извърнах се назад и високо горе различих прозореца на стаята ми.
— Дай патрона — каза Дюк.
Аз се обърнах и му го подадох.
— Гледай сега — каза той.
Постави патрона в барабана на колта. Присви очи в полумрака и завъртя барабана, докато гнездото с патрона застана на десет часа.
— Гледай сега — повтори той.
После вдигна пистолета с изпъната ръка, като се целеше малко под хоризонта, в плоските гранитни плочи на края на носа над вълните. Дръпна спусъка. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът падна, пистолетът в ръката му ритна, дулото блъвна огън и изтрещя. Едновременно с това на скалите проблесна искра и се чу безпогрешното метално изчаткване на рикошета. Ехото заглъхна. Сигурно куршумът бе отскочил още поне стотина метра навътре в океана. Нищо чудно да бе убил някоя риба.