— Не беше фалшив патронът — каза Дюк. — Аз съм достатъчно бърз.
— Добре де — отвърнах.
Той отвори барабана и изтръска празната гилза. Тя падна със звън върху камъните в краката ми.
— А ти си едно лайно — каза той. — Убиец на полицаи.
— Ти да не си бил полицай?
Той кимна.
— Отдавна.
— Дюк собственото ти име ли е или фамилното?
— Фамилното.
— За какво му е на един вносител на килими въоръжена охрана?
— Нали ти каза. Жесток бизнес. Големи пари.
— Наистина ли имаш нужда от мен?
Той вдигна рамене.
— Може и да имам. Ако някой си навира носа наоколо, ще ни трябва пушечно месо. По-добре ти, отколкото аз.
— Не забравяй, че спасих хлапето.
— Е, и? Всеки от нас е спасявал хлапето един или друг път. Или мисис Бек. Или мистър Бек. Знай си мястото.
— С колко хора разполагате?
— С недостатъчно. Особено ако сме обект на атака.
— Какво става тук, война ли?
Дюк не отговори. Заобиколи ме и закрачи към къщата. Аз обърнах гръб на неспокойния океан и тръгнах след него.
В кухнята всичко беше спокойно. Механикът се бе изпарил; готвачката и прислужницата вдигаха масата и нареждаха мръсните чинии в миялна машина, която беше толкова голяма, че можеше да измие съдовете на цял ресторант. Прислужницата беше с две леви ръце. За нищо не я биваше. Огледах се за кафе. Нямаше. Дюк седна на празната дървена маса. Наоколо цареше покой. Никой не бързаше. Времето минаваше и това не ми даваше мира. Аз не приемах уверенията на Сюзан Дъфи, че разполагам с пет дни. Това е прекалено дълъг период, когато се опитваш да задържиш двама яки мъже против волята им и против закона. Лично аз щях да се чувствам по-спокоен, ако беше казала три дни. Щях да оценя по-високо чувството й за реалност.
— Върви да спиш — каза Дюк. — Застъпваш дежурен в шест и трийсет сутринта.
— И какво ще правя?
— Каквото ти наредя.
— Вратата ми ще бъде ли заключена?
— Разбира се — каза той. — Ще я отключа в шест и петнайсет. В шест и трийсет да си долу.
Изчаках в леглото, докато го чух да заключва вратата отвън. Полежах още малко, за да съм сигурен, че няма да се върне. После свалих обувката си и проверих за съобщения. Малкото устройство се включи и на зеленикавото екранче се изписа жизнерадостен надпис в курсив: Имате поща! Бях получил само едно съобщение. От Дъфи. От една-единствена дума: „Местонахождение?“ Аз натиснах REPLY за отговор и написах: „Абът, крайбрежието на Мейн, на 3 километра южно от Портланд, самотна къща на издължен скалист нос.“ Засега им стигаше толкова. Нямах нито адрес, нито пък точни координати. Но с подробна карта сигурно щяха да го намерят. Натиснах SEND.
Известно време лежах, загледан в екранчето. Не ми беше много ясно как работи този имейл. Дали съобщенията се предаваха мигновено, като при телефонен разговор, или отговорът й щеше да блуждае някъде в киберпространството, докато най-после го получа? Предположих, че ще чакат обаждането ми. Сигурно двамата с Елиът се редуваха пред компютъра.
След деветдесет секунди на екранчето отново се появи надпис: Имате поща! Усмихнах се. Това нещо работеше! Този път съобщението й беше по-дълго. Само двайсет и две думи наистина, но не се събираше цялото на екрана, та трябваше да превъртам надолу, за да го прочета. Гласеше: „Благодаря, ще проучим картите. Според отпечатъците двамата гардове, които държим, са бивши военни. Тук всичко е под контрол. При теб? Някакъв напредък?“ Натиснах REPLY и написах: „Нает съм, изглежда.“ Помислих малко и като се сетих за Куин и Териса Даниъл, добавих: „Иначе напредък нула.“ Помислих още малко и написах: „Отн. двамата гардове запитайте ВП Пауъл цитирам 10–29, 10–30, 10–24, 10–36 край на цитата, кажете, че лично за мен.“ След което натиснах SEND. На екрана се изписа съобщението изпратено и погледът ми се зарея навън в мрака; искаше ми се да вярвам, че поколението на Пауъл все още говори същия език като моето. Цифрите 10–29,10-30,10-24 и 10–36 бяха стандартни военни кодове, като всеки сам за себе си не значеше нищо особено. 10–29 например означаваше слаб сигнал, кодирано оплакване за проблем с апаратурата. 10–30 значеше чакам помощ, но не е спешно. 10–24 беше кодът за подозрителна личност, а 10–36 означаваше предай по-нататък. Кодът 10–30 за липса на спешност гарантираше, че цялата фраза няма да привлече особено внимание, ще бъде заведена в деловодството и оставена да отлежава вечно в някоя папка. В комбинация обаче четирите двойки цифри представляват нещо като таен жаргон. Или поне представляваха по времето, когато аз самият носех униформа. Частта за слабия сигнал се разбираше като не разгласявай излишно, гледай да не се разчуе. Тя беше подсилена от молбата за неспешна помощ: По възможност да не се завежда. Кодът за подозрителна личност значеше именно това, а предай по-нататък се превеждаше като дръж ме в течение. Ако Пауъл беше в играта, той щеше да разтълкува цялата комбинация като: Виж какво можеш да изровиш тихомълком за тия типове и докладвай. Надявах се, че ще се отзове, защото веднъж ме беше изпортил и ми беше длъжник. Логиката ми казваше, че Пауъл се чувства виновен пред мен и ще гледа всячески да изкупи вината си.