Малкото екранче привлече погледа ми: Имате поща! Беше Дъфи: „Добре, побързай.“ Аз написах: „Опитвам се“, после изключих уреда и го върнах в тока на обувката си. След това се изправих и огледах прозореца.
Беше съвсем обикновен, от две части, като долната половина се плъзгаше нагоре и заставаше успоредно на горната. Нямаше мрежа за комари. Боята от вътрешната страна беше положена тънко и равно, докато отвън, където я бяха шибали дъждът и соленият вятър, беше подновявана грубо и на слоеве. Подвижната част се закопчаваше за рамката с месингов райбер. Цялата конструкция беше направо древна. Никакви модерни охранителни средства. Освободих райбера и бутнах долната половина нагоре. Тя заяде върху натрупаната боя, но все пак се помръдна. Отвори се на около педя и студеният морски вятър ме лъхна в лицето. Наведох се и огледах долния перваз за сензори на алармена инсталация. Не видях. Напънах се, вдигнах прозореца докрай и огледах рамката сантиметър по сантиметър. Нямаше и следа от охранителна система. Което си беше разбираемо. Прозорецът беше на петнайсет метра височина; отдолу имаше само скали и вода. Къщата се охраняваше от океана и високата стена.
Наведох се през прозореца и погледнах надолу. Виждаше се мястото, където бяхме застанали с Дюк, когато изстреля патрона. Останах така около десетина минути, надвесен до половина през прозореца, облегнат на лакти, загледан в черната безкрайност на океана, вдишвах в дробовете си соления въздух и си мислех за този патрон. Шест пъти бях дръпнал спусъка. Можеше да стане голяма поразия. Главата ми щеше да експлодира като бомба. Чак дъбовата ламперия от другата ми страна щеше да стане на трески. Килимите щяха да бъдат съсипани веднъж завинаги. Прозинах се. От морския въздух и от много мислене ми се доспа. Дръпнах се назад, затворих с трясък прозореца и се упътих към леглото.
Вече бях станал, бях си взел душ и чаках облечен, когато Дюк отключи вратата на стаята ми в шест и петнайсет на следващата сутрин, ден дванайсети. Беше сряда, рожденият ден на Елизабет Бек. Бях си проверил имейла. Нямаше нови съобщения. Нито едно. Не че това ме тревожеше. Прекарах десет спокойни минути, изправен до прозореца. Зазоряваше се пред очите ми, морето беше спокойно. Водата изглеждаше гъста като олио, сивкава и укротена. Имаше отлив. Над повърхността се подаваха скали; между тях се бяха образували малки вирчета. Тук-там по брега се виждаха птици. Бяха черни гларуси. В момента бяха сиви, но черните им пролетни пера вече избиваха изпод зимния пух. Имаха яркочервени крака. В далечината се виеха черногърби чайки и корморани. Чайките се спускаха ниско над водата и се оглеждаха за някоя херинга за закуска.
Изчаках, докато стъпките на Дюк заглъхнаха, после слязох в кухнята, където се сблъсках лице в лице с великана от портиерната. Той стоеше изправен до мивката с чаша в ръка. Сигурно току-що си бе глътнал стероидите. Наистина беше грамаден. Аз съм метър и деветдесет и три и за да мина през стандартна седемдесет и пет сантиметрова врата, трябва да застана точно по средата. Тоя тип беше поне с една педя по-висок от мен и с педя и половина по-широк в раменете. И със стотина кила по-тежък. Или дори с повече. Причиняваше ми онова усещане за първичен дискомфорт, каквото изпитвам твърде рядко — единствено когато се чувствам дребен в сравнение с някого. Сякаш целият свят изглежда различно.
— Дюк е във фитнес залата — каза той.
— Фитнес зала ли има тук? — попитах аз.
— Да, долу — отвърна той. Гласът му беше тънък и тенекиен. Сигурно от години нагъваше стероиди като бонбони. Имаше мътни очи и лоша кожа. На възраст беше някъде около трийсет и пет, с мазна руса коса, облечен беше с плътно прилепнала тениска и долнище на анцуг. Ръцете му бяха по-дебели от краката ми. Приличаше на карикатура.