— Преди закуска тренираме — каза той.
— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Тренирайте си.
— Ти също.
— Мразя тренировките — казах аз.
— Дюк те чака. Щом работиш тук, ще тренираш.
Погледнах часовника си. Шест и двайсет и пет сутринта.
Времето летеше.
— Как ти викат? — запитах.
Той не отговори. Само ме изгледа, сякаш подозираше някакъв капан. Това е още един проблем на стероидите. Взимаш ли твърде много, може да ти объркат мозъка. А пък тоя тип имаше вид, сякаш и по рождение мозъкът му не е бил кой знае колко изправен. Изглеждаше тъп и злобен. Това е най-точното описание. Което само по себе си не е много щастлива комбинация. Имаше нещо гадно в лицето му. Никак не ми беше симпатичен. Изобщо по отношение на новите ми колеги нещо не преливах от възторг.
— Не ти зададох особено труден въпрос — казах аз.
— Поли — отвърна той.
Кимнах.
— Приятно ми е да се запознаем, Поли. Аз съм Ричър.
— Знам — каза той. — Бил си офицер в армията.
— Това пречи ли ти нещо?
— Не обичам офицерите.
Пак кимнах. Бяха проверили. Знаеха военния ми чин. Явно имаха достъп до информация.
— Защо? — запитах го. — Да не са те скъсали на изпита в подофицерското училище?
Той не отговори.
— Хайде да вървим при Дюк — казах аз.
Той остави чашата си на мивката и ме поведе по някакъв тъмен коридор, през една врата към мрачно дървено стълбище, което водеше към мазето. Къщата имаше цял подземен етаж. Сигурно навремето е бил взривяван с динамит в масивната скала. Стените бяха от груб камък, тук-там по-загладени с кръпки бетон. Въздухът беше леко влажен и миришеше на мухъл. Мазето се осветяваше от голи крушки с телени решетки, завинтени направо в тавана. Състоеше се от множество стаи. Една от тях беше доста обширна и цялата белосана, подът беше постлан с бял линолеум. Вонеше на вкисната пот. Имаше велоергометър, бягаща пътечка, гладиатор с тежести, тежка боксова круша, провесена от греда на тавана, както и една по-малка до нея, на пружина, за трениране в бързина. По стелажите имаше боксьорски ръкавици и гирички, а на пода до пейката за коремни преси бяха натрупани тежести за щанга. До пейката бе застанал Дюк с черния си костюм. Изглеждаше смъртно уморен, сякаш цяла нощ не бе мигвал. Беше некъпан и разчорлен, костюмът му беше целият измачкан, особено ниско долу на гърба.
Още с влизането си Поли се зае с някакво комплицирано упражнение за разкършване на мускулите. Беше толкова месест, че ръцете и краката му трудно се сгъваха. Бицепсите му пречеха да пипне с пръсти собственото си рамо. Аз огледах гладиатора. Машина с всевъзможни дръжки, лостове и ръкохватки. През система от скрипци минаваха яки черни стоманени въжета, върху които бяха накачени висок стълб оловни тежести. Сигурно общо имаха към двеста и петдесет килограма.
— Какво, ще тренираш ли? — запитах Дюк.
— Не е твоя работа — отвърна той.
— Аз също няма — казах аз.
Поли извърна глава на великанския си врат и ме изгледа. После легна по гръб на пейката и дълго се намества, докато раменете му не застанаха точно под една щанга с тежести, поставена на стойка. Той изръмжа, обхвана щангата с ръце, изръмжа повторно, изплези език и после си го прибра. По всичко личеше, че се подготвя за сериозно усилие. После напъна мускули и повдигна щангата от стойката й. Щангата се огъваше и потрепваше в ръцете му. По нея бяха накачени толкова тежести, че се бе извила в двата си края надолу, като на съветските щангисти по старите филми. Той отново изръмжа и я оттласна нагоре, докато ръцете му се изправиха в лактите. Подържа я така около секунда, след което с трясък я свали на стойката. Изви глава и ме погледна, сякаш очакваше да съм дълбоко впечатлен. Аз бях впечатлен, но не дотам. Тежестта беше голяма, но пък и той имаше големи мускули. Но мускулът, напомпан със стероиди, е тъп мускул. Може би изглежда внушително и срещу пасивна тежест върши работа. Но затова пък е тежък и бавен; човек се уморява само да го разнася.
— Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? — извика той, леко задъхан.
— Никога не съм се опитвал — отвърнах аз.
— Не искаш ли сега да опиташ?
— Не — казах аз.
— Може само полза да имаш. Каквато си хърба, ще заприличаш на човек.
— Аз съм офицер — отвърнах. — Не са ми нужни мускули. Ако реша да преместя двеста килограма тежест от едно място на друго, ще повикам някоя едра, тъпа горила да го направи вместо мен.
Той лежеше и ме гледаше с омраза. Обърнах му гръб и се загледах в тежката боксова круша. Беше напълно стандартна, доста поовехтяла. Залюлях я леко с длан. Дюк ни наблюдаваше внимателно — ту мен, ту Поли. Беше усетил нещо, някакво смътно напрежение във въздуха, което засега му се губеше. Залюлях отново крушата. Навремето бяхме използвали такива в тренировки за ръкопашен бой. Обличахме се с парадните си униформи, понеже стоят на тялото като цивилни дрехи, и се упражнявахме в ритници по крушите. Веднъж, преди доста години, бях разпрал една такава круша с ръба на тока си. Тя просто цъфна и пясъкът се изсипа на пода. Представих си, че ако можех да го повторя сега, това би впечатлило Поли. Само че предавателят се намираше в тока ми и може би щях да го повредя. Казах си, че е трябвало да предупредя Дъфи да го постави в левия ток. После се сетих, че самата тя е левачка. Може би си е мислила, че така трябва.