— Ти нещо не ми харесваш — подвикна Поли. Гледаше право в мен, явно на мен говореше. Имаше малки оченца. Кожата му лъщеше. Беше натъпкан с медикаменти. От всяка пора на тялото му бликаха екзотични химически съединения. — Хайде да се състезаваме на канадска борба — каза той.
— Какво?
— Да се състезаваме на канадска борба — повтори той. Стана и пристъпи безшумно към мен. До него бях като джудже. Направо ми закриваше светлината. От туловището му се носеше остра миризма на пот.
— Не искам да се боря с теб — казах аз. Видях, че Дюк ме гледа. После погледнах към ръцете на Поли. Свити в юмруци, дланите му не бяха кой знае колко големи. От гълтане на стероиди китките и дланите не се развиват особено, освен ако не се упражняват, но повечето хора, които взимат стероиди, не се сещат за това.
— Скапаняк! — каза той.
Не отговорих.
— Скапаняк! — повтори той.
— Победителят какво получава? — запитах аз.
— Удовлетворение.
— Бива.
— Какво бива?
— Да се състезаваме.
Той изглеждаше изненадан, но бързо се опомни и се върна на пейката за коремни преси. Аз свалих якето си и го положих сгънато върху велоергометъра. Разкопчах десния си маншет и навих ръкава на ризата си до над лакътя. Ръката ми беше тънка като клечка в сравнение с неговата. Затова пък дланта ми беше малко по-голяма. С по-дълги пръсти. И всичките мускули по тях, доколкото ги имаше, бяха продукт на чиста генетика, а не на алхимия.
Двамата коленичихме с лице един към друг и поставихме лакти на пейката. Ръката му от лакътя до китката беше малко по-дълга от моята, което беше в моя полза, защото го принуждаваше да я държи леко свита, а това намаляваше силата му. Допряхме длани и стиснахме ръцете си в желязна хватка. Неговата беше хладна и потна. Дюк зае позиция до края на пейката като рефер.
— Хайде! — каза той.
От самото начало играх нечестно. Целта при канадската борба е със силата на ръката и рамото да се наведе китката напред, с което тази на противника се извива назад, докато се притисне към плота. Разбира се, аз нямах никакви шансове да постигна това. Не и срещу тоя тип. Никакви. Най-много можех да му попреча да извие моята китка. Не се надявах да го победя. Затова не се и опитах. Почнах да стискам. Милионите години еволюция са ни дарили нас, хората, със срещулежащ палец, с който можем да хващаме неща, а също и да ги притискаме срещу другите си четири пръста като в клещи. Успях да изравня кокалчетата му в една линия и ги стиснах безмилостно, с всичка сила. А пък ръцете ми са доста силни. Единствената ми цел беше да задържа ръката си изправена нагоре. Гледах го в очите и стисках, докато усетих как кокалчетата му започват да пукат. След което го стиснах още по-силно. И още по-силно. Той не се отказваше. Беше невероятно силен. Продължавах да стискам. Бях задъхан и се потях, и гледах само да не ме победи. Това продължи цяла минута, през което време и двамата се борехме мълчаливо, докато мускулите ни затрепериха от усилието. Стисках все по-силно, като постепенно усилвах болката в ръката му. Видях как тя се изписа по лицето му. Стиснах още по-здраво. Ето, това ги съсипва тия като него. Тъкмо си помислят, че по-зле няма да стане, и то вземе, че стане още по-зле. И още по зле, и пак, и пак. Все по-зле и по-зле — не наведнъж, а постепенно, плавно, постъпателно, неотстъпно, неумолимо, като машина, като някакъв средновековен инструмент за мъчения. В един момент забравят всичко останало, освен собствената си болка. И тогава в очите им проблясва разбиране. Разбрали са, че ги мамя, но са разбрали също така и че нищо не могат да направят срещу това. Не могат изведнъж да погледнат жално към околните и да кажат: „Ама тоя ми причинява болка! Не е честно!“ Защото тогава те ще са страхливците, не аз. А скапаняците това не могат да го понесат. Ето защо преглъщат другото. Преглъщат го и се молят само да не стане по-зле. А то става. И още как. Винаги може да стане и по-зле. Те даже не знаят какво ги чака. Вперил поглед в очите на Поли, аз стисках все по-силно. От потта кожата му бе станала хлъзгава, така че ръката ми се наместваше още по-лесно и стягаше неговата като менгеме. Между дланите ни нямаше излишно триене, което да го разсейва; цялото му съзнание беше концентрирано в кокалчетата, които пукаха и скърцаха в адска агония.