— Ключовете са в джоба на вратата — каза Дюк.
Бек се пресегна напред от задната седалка и ми подаде лист хартия. На него бяха написани указания как се стига до някакво място в Ню Лъндън, щата Кънектикът.
— Закарай вана точно на адреса — каза той. — Това е паркинг, много приличен на тоя тук. Там е паркиран ван, идентичен на този. Ключовете са в джоба на вратата. Оставяш този, взимаш другия и се връщаш.
— Без да поглеждаш вътре — добави Дюк. — Нито в единия, нито в другия.
— И карай бавно — допълни Бек. — Спазвай правилника. Гледай да не привличаш внимание.
— Защо? — запитах аз. — Какво има вътре?
— Килими — отвърна Бек. — Притеснявам се за теб. Търси те полицията. Тъй че по-добре се скатавай. Карай полека. Спри някъде за кафе. Дръж се нормално.
Не казаха нищо повече. Аз слязох от кадилака. Въздухът миришеше на море и мазут, на дизелов пушек и развалена риба. Духаше вятър. Наоколо боботеха машини, във въздуха крещяха чайки. Приближих се до синия ван. Минах близо до задницата му и видях, че вратата на фургона е запечатана с оловна пломба. Пристъпих до кабината и отворих шофьорската врата. Намерих ключовете в джоба от вътрешната й страна. Качих се и запалих двигателя. Наместих се на седалката, сложих си предпазния колан, включих на скорост и изкарах вана от паркинга. Дюк и Бек ме изпратиха с поглед от кадилака. Лицата им бяха безизразни. На първия завои спрях, после свих вляво и тръгнах на юг.
4
Времето минаваше. Мисълта за това не ми даваше мира. Явно бях подложен на нещо като изпит и за да го издържа, ми бяха нужни поне десетина скъпоценни часа. А и ванът се инатеше и не щеше да върви. Беше стар, двигателят гърмеше, но не теглеше, а скоростната кутия скрибуцаше жално. Окачването беше раздрънкано и омекнало, возилото се люлееше и накланяше застрашително. Но огледалата за обратно виждане бяха големи и правоъгълни, завинтени направо за вратите, и през тях виждах всичко, което се намираше на повече от десет метра назад. Движех се по междущатска магистрала 95 в южна посока. Всичко беше спокойно; бях почти сигурен, че никой не ме следи. Почти, но не съвсем.
Намалих скоростта, доколкото беше безопасно, извъртях се на една страна, сложих левия си крак върху педала за газта и се наведох, за да сваля дясната си обувка. Жонглирайки с една ръка, положих обувката в скута си и извадих апарата за имейли. Като го стисках между палеца и показалеца на ръката, с която държах волана, успях, шофирайки, да напиша следното: „Бързо среща на първия паркинг на шосе М-95, южно от изхода за Кенебънк. Носете поялник и оловен припой. От «Радио Шок» или железарски магазин.“ Натиснах SEND и пуснах апарата на седалката до себе си. Натиках крака си обратно в обувката и отново заех нормалната си поза зад волана. Погледнах в огледалата. Нищо. Захванах се да пресмятам. Разстоянието от Кенебънк за Ню Лъндън беше някъде около триста — триста и двайсет километра. При осемдесет километра в час това са четири часа. При сто и десет са два часа и петдесет минути, а от тоя ван повече от сто и десет едва ли можех да изстискам. Значи разполагах с час и десет минути максимум, за да свърша това, което считах за нужно.
Стоях плътно в дясната лента и поддържах точно осемдесет километра в час. Всички останали ме задминаваха. Зад мен не се задържаше никой. Не ме следяха. Не бях сигурен дали това е добър знак или лош. Във всеки случай, ако ме следяха, щеше да е по-зле. След двайсет и девет минути подминах изхода за Кенебънк. Видях знак, според който на единайсет километра по-нататък имаше голям паркинг с бензиностанции, ресторанти и тоалетни. Единайсетте километра ми отнеха осем минути и половина. Отбих по една тясна и ниска рампа, която завиваше вдясно под лек наклон сред горичка от дървета и храсталаци. Напред нямаше почти никаква видимост. Пролетните листа бяха още малки, но самите клони бяха толкова нагъсто, че закриваха гледката. Отнех газта, ванът изкачи наклона по инерция и се спусна надолу в един напълно безличен крайпътен паркинг, каквито имаше със стотици по междущатските шосета — широка асфалтова ивица с диагонални места за паркиране от двете страни и няколко сгушени една в друга тухлени сгради вдясно. Отзад се виждаше и бензиностанция. Около тоалетните бяха паркирани десетина коли. Между тях беше фордът на Сюзан Дъфи. Последният вляво. Отстрани до него бяха застанали Дъфи и Елиът.