Подминах ги, като им направих знак с ръка да почакат, и паркирах през три коли от тях. Угасих двигателя и една-две секунди се наслаждавах на тишината. После натиках уреда за имейли в тока на обувката си и я нахлузих. Опитвайки се да се държа нормално, се протегнах в кабината, после отворих вратата, изскочих навън и направих няколко крачки на място като човек, слязъл да се поразтъпче след дълъг път и да се порадва на чистия пролетен въздух. В същото време погледът ми обиколи няколко пъти цялото пространство, като накрая се спря върху изходната рампа, по която бях дошъл. Никой не се изкачи по нея. От магистралата до мен достигаше шумът на рехавия трафик. Звукът идваше сравнително отблизо и се чуваше ясно, но дърветата ни закриваха; мястото изглеждаше добре закътано и безопасно. Изчаках минута и десет секунди, което при осемдесет километра в час се равнява на километър и половина. Отново никой не се изкачи по рампата. Километър и половина е максималното разстояние, от което може ефективно да се следи движещ се автомобил. Успокоен, аз се приближих тичешком до Дъфи и Елиът. Той беше спортно облечен и без костюма си сякаш се чувстваше неловко. Тя беше с изтъркани джинси и със същото овехтяло кожено яке, с което вече я бях виждал. Изглеждаше фантастично. И двамата не отделиха излишно време за поздрави и любезности, за което им бях благодарен.
— Закъде пътуваш? — запита Елиът.
— За Ню Лъндън, Кънектикът — отвърнах аз.
— Какво возиш?
— Не знам.
— Не те следят — каза тя.
Това не беше въпрос, а констатация.
— Може да са ми сложили локаторен чип — казах аз.
— Че къде би могъл да бъде?
— Ако имат капка ум, отзад в каросерията. Донесохте ли поялник?
— Още не — каза тя. — Пристига всеки момент. За какво ти е?
— Има оловна пломба. Трябва да можем да я възстановим.
Тя погледна притеснено към изходната рампа.
— Не е лесно толкова бързо да се намери поялник.
— Докато чакаме, да проверим достъпните места — предложи Елиът.
Тримата затичахме към синия ван. Аз легнах на земята и огледах отдолу шасито. Беше покрито със спечена кал, с големи мазни петна от течовете на двигателя.
— Едва ли е тук — казах. — Ще им трябва длето, за да стигнат до метална повърхност.
На Елиът му бяха нужни петнайсет секунди, за да намери чипа в кабината. Беше под шофьорската седалка, закачен за тапицерията с кукичка на ластик като закопчалка за сутиен. Представляваше малък метален цилиндър, половин пръст дебел и колкото монета от 25 цента в диаметър. От него се подаваше двайсетсантиметрова жичка, вероятно антената на предавателя. Елиът стисна чипа в шепата си, излезе заднишком от кабината и се загледа втренчено в изходната рампа, по която бях дошъл.
— Какво? — запита Дъфи.
— Много странно — промърмори той. — Това нещо се захранва с батерийка за слухов апарат. Малка мощност, малък обхват. Чува се максимум на три километра. Че къде тогава е този, който приема сигнала?
Рампата на отклонението си оставаше все така пуста. След мен никой не бе отбил към паркинга. Ние стояхме и гледахме към нея. Очите ни сълзяха от студения вятър, вперени в нищото. Иззад дърветата се чуваше шумът на движението, но по рампата не се задаваше никой.
— Колко време мина, откакто си тук? — запита Елиът.
— Около четири минути — казах аз. — Близо пет.
— Няма логика — каза той. — Тоя тип би трябвало да е на седем-осем километра зад теб. От такова разстояние не може да улови сигнала.
— Може пък и да не ме следят — казах аз. — Може би ми имат доверие.
— Че защо им е тогава да ти слагат чип?
— Може би не са го сложили сега. Може да си е бил вътре от години и да са го забравили.
— Може би, може би… за можене, всичко може — каза той.
Дъфи се извъртя надясно и се загледа в дърветата.
— Дали не е отбил в банкета? Дали не е някъде там, успоредно на паркинга?
Двамата с Елиът проследихме погледа й. Предположението й звучеше много логично. Когато следиш някого по радиосигнал, едва ли е най-умно да паркираш непосредствено до него.
— Я да идем да видим — казах аз.
Между нас и магистралата имаше ивица от добре поддържана трева и след това втора ивица от декоративни храсти. Цялото останало пространство наоколо беше покрито с естествено растящи дървета. Шосето на изток и паркингът със сградите на запад от нас бяха единствените голи места сред тази гъста гора, която сигурно растеше тук, откакто свят светува. През гъсталака се вървеше трудно. Дърветата и храстите бяха оплетени в тръни и увивни растения. Ниски клони ни шибаха през лицата. При това беше едва април. През юли или август оттук нямаше да може да се минава изобщо.