Спряхме се малко преди мястото, където гората преминаваше в по-ниска растителност. По-нататък беше равният затревен банкет на магистралата. Пристъпихме още крачка-две напред, докъдето беше безопасно, и се огледахме вляво и вдясно. На банкета нямаше паркирана кола. Той беше напълно свободен и в двете посоки, докъдето ни стигаше погледът. Движението по магистралата беше много рехаво.
Минаваха по няколко секунди, преди да видим кола. Елиът вдигна озадачено рамене и тримата си запроправяхме път обратно.
— Няма логика — повтори той.
— В момента нямат достатъчно хора — казах аз.
— Не, те просто те следят по шосе номер едно — каза Дъфи. — Другояче не може да бъде. То върви успоредно с М-95 и го следва от Портланд на юг покрай брега на морето. През почти цялата си дължина е на по-малко от три километра встрани от магистралата.
Ние отново се обърнахме и погледнахме на изток, сякаш през гъстите храсти и клони на дърветата можехме да видим кола, спряла на банкета с работещ двигател.
— Аз поне така бих постъпила — каза Дъфи.
Кимнах. Версията на Дъфи звучеше твърде правдоподобно. Разбира се, съществуваха и значителни технически трудности. Като се има предвид, че двете шосета бяха на около три километра едно от друго, колкото беше и обхватът на предавателя, двете коли трябваше да се движат успоредно, защото при най-малкото изоставане или избързване напред на едната от тях, сигналът щеше да се губи. Но в края на краищата, на тях им бе нужно да знаят единствено доколко спазвам зададения маршрут.
— Не е изключено — казах аз.
— Дори е твърде вероятно — каза Елиът. — Дъфи е права. Така би било най-разумно. Те биха желали по възможност да не ти се мяркат отзад в огледалата.
Отново кимнах.
— Така или иначе, длъжни сме да приемем, че те са някъде наблизо. Докъде шосе номер едно остава успоредно на М-95?
— През цялата си дължина — каза Дъфи. — Много след Ню Лъндън. При Бостън се разделят, но по-нататък пак се събират.
— Е, добре — казах аз. Погледнах часовника си. — Минаха девет минути. Предостатъчно за кафе и тоалетна. Време е да продължим с електронното дебнене.
Казах на Елиът да сложи чипа в джоба си и да продължи с форда на Дъфи на юг с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Уверих го, че ще го застигна с вана някъде преди Ню Лъндън. После щях да му мисля как да върна предавателя на мястото му. Елиът потегли и двамата с Дъфи останахме сами. Проследихме форда с поглед, докато се загуби зад завоя, после отново се вторачихме в изходната рампа. Разполагахме с час и една минута, а поялникът още се бавеше.
— Как е там? — запита Дъфи.
— Кошмар — отвърнах аз. Разправих й за гранитната стена с бодлива тел отгоре, за металните детектори във вратите и за стаята ми без ключалка отвътре. А също и за Поли.
— Някакви следи от моята агентка? — запита тя.
— Та аз от снощи съм там.
— Тя е в къщата — каза Дъфи. — Длъжна съм да го вярвам. Не отговорих.
— Трябва да направиш нещо — каза тя. — С всеки час, прекаран там, затъваш все повече. А и тя също.
— Знам.
— Що за човек е тоя Бек? — запита.
— Мошеник — отвърнах аз. После й разказах за номера с чашата и отпечатъците, както и за бързината, с която се бяха отървали от нисана. Накрая споменах и за играта на руска рулетка.
— И какво, ти игра ли?
— Шест пъти поред — казах аз, без да отделям поглед от рампата.
Тя се облещи насреща ми.
— Ти си ненормален. При шанс шест към едно би трябвало да си мъртъв.
Усмихнах се.
— Ти играла ли си някога?
— За нищо на света. Не обичам такива залагания.
— Ти си като повечето хора. Бек е същият като теб. И той си мислеше, че шансовете са шест към едно. Докато всъщност са по-скоро шестстотин към едно. Сложи един-единствен тежък патрон в барабана на качествен, добре поддържан револвер като „Колт Анаконда“ и би било истинско чудо, ако барабанът спре, когато патронът е високо горе. В почти всички случаи тежестта на патрона го дърпа надолу и барабанът спира със зареденото гнездо в долна позиция. Прецизен механизъм, капка масло и земното притегляне свършва останалото. В края на краищата аз не съм идиот. Руската рулетка далеч не е толкова опасна игра, колкото си мислят хората. Освен това си струваше риска, за да ме наемат на работа.
Тя помълча малко. После запита:
— Какво ти казва вътрешният глас?
— Прилича на вносител на килими — отвърнах аз. — Къщата му е натъпкана с килими до тавана.
— Но?
— Но не е. Залагам пенсията си, че не е. Помолих го да ми разкаже за килимите и той го заусуква. Като че ли не го интересуват особено. Повечето хора обичат да говорят за професията си. Запитай ги нещо и после не можеш да ги накараш да млъкнат.