— Това са си килими и нищо друго — казах аз.
— Да няма нещо отдолу? — предположи Дъфи. — Да не би да са стъпили върху нещо?
Ние заизмъквахме един по един отделни килими, като ги нареждахме на асфалта в същия ред, в който трябваше да ги върнем обратно. Така наслуки проправихме пътечка на зигзаг през масата от навити рула в товарното пространство. Високите рула в дъното бяха точно това, което изглеждаха по-големи килими, навити на руло и пристегнати с връв. Отдолу нямаше нищо скрито. Слязохме от каросерията и известно време се гледахме един друг, застанали сред тази налудничава гора от изправени нагоре като стволове на дървета килими.
— Целият товар е само за заблуда — каза Дъфи. — Бек е знаел, че ще намериш начин да отвориш пломбата.
— Възможно е — казах аз.
— Или пък просто е искал да те отпрати временно от къщата.
— Защо му е било нужно?
— За да те проучва на спокойствие — отвърна тя. — Да не му се пречкаш, докато се убеди кой си.
Погледнах часовника си.
— Време е да ги качваме обратно. Вече и без това ще трябва да карам като луд.
— Ще дойда с теб — каза тя. — Докато застигнем Елиът, искам да кажа.
Кимнах.
— И аз искам да дойдеш. Имаме да говорим.
Качихме килимите в каросерията, върнахме всеки на мястото му и ги посритахме и поблъскахме, докато застанаха в първоначалното си положение. После аз смъкнах вратата надолу, а старецът се хвана за поялника. Той вмъкна счупената пломба обратно в изрезите и събра двата края на прекъснатата оловна тел. Нагря поялника, допря го до краищата на телта и поднесе оловния припой към него. Между прекъснатите краища на телта се оформи голямо сребристо топче метал. Цветът му не подхождаше, а освен това беше много грубо. С него пломбата приличаше на карикатура на змия, погълнала заек.
— Не бой се, ще я оправя — рече старецът.
С върха на поялника той започна да размазва топчето метал, като капка боя с четка за рисуване, докато то постепенно изтъня и се оформи. От време на време изтръскваше излишния метал, който се отлагаше по поялника. Накрая пломбата възвърна първоначалната си форма. Той я изчака да изстине и я духна силно. Сребристата повърхност на новия метал веднага потъмня и стана мътно сива. Вече не личеше нищо. Аз никога не бих могъл да се справя толкова добре.
— Отлично — казах аз. — Но ще ти се наложи да повториш операцията. Възложено ми е да докарам обратно друг такъв ван. Добре е да хвърлим един поглед и на него. Ще се срещнем на първия паркинг северно от Портсмут, Ню Хампшър.
— Кога? — запита той.
— Бъди там точно след четири часа.
Още преди старецът да си е събрал нещата, двамата с Дъфи се метнахме във вана и отпрашихме на юг. Натисках газта докрай, но грохналата машина отказваше да вдигне повече от сто и десет. Освен това каросерията беше квадратна като тухла и въздушното съпротивление ни пречеше допълнително. Но сто и десет не беше зле. Имах дори няколко минути аванс.
— Видя ли му офиса? — запита Дъфи.
— Още не — отвърнах. — Трябва обаче да го огледаме. Цялата му дейност на това пристанище си струва да се огледа.
— Работим по въпроса — каза тя. Бяхме принудени да се надвикваме. При сто и десет километра в час ревът на двигателя и воят на скоростната кутия бяха два пъти по-силни, отколкото при осемдесет. — За щастие Портланд не е чак такава лудница, каквато би могъл да бъде. Едва на четирийсет и четвърто място е по натовареност сред пристанищата на Щатите. Четиринайсет милиона тона внос годишно. Това са около двеста и петдесет хиляди тона на седмица. Делът на Бек е около десет тона, два-три контейнера седмично.
— Нещата му минават ли митническа проверка?
— Толкова, колкото и на всички останали. Понастоящем се проверяват около два процента от всички товари. Ако приемем, че той получава сто и петдесет контейнера годишно, максимум три от тях ще бъдат проверени.
— Че как постъпва тогава?
— Може да кара на късмет, като събира контрабандната стока, да кажем, в един контейнер на всеки десет. Така възможността да бъде проверен някой от опасните контейнери се свежда до нула цяло и два процента. По този начин може да продължава с години.
— Той вече продължава с години. Сигурно плаща на някого.
Тя не отговори. Погледът й се рееше в пространството.
— Не може ли да уредите да го претърсват повече? — запитах.
— Трябва да посочим причина — каза тя. — Не забравяй, че сега действаме абсолютно на своя глава. Трябват ни конкретни улики. А пък ако плаща някому, все едно стъпваме по минно поле. Може да се натъкнем тъкмо на неговия човек.