Карах като луд. Двигателят ревеше, скоростната кутия виеше и приплъзваше. Задминавахме всичко живо по шосето. Поглеждах в огледалата вече не за опашка, а за полиция.
Надявах се, че служебната карта на Дъфи ще ни свърши работа, но не исках да губим излишно време в обяснения.
— Как реагира Бек? — запита тя. — Първоначални впечатления?
— Беше озадачен — казах аз. — И сякаш леко раздразнен. Това са ми първоначалните впечатления. Нали забеляза, че Ричард Бек нямаше охрана в самото училище?
— Там е в безопасност.
— Не бих казал. Всеки може да отвлече което си иска дете от колежа, това е най-лесното нещо. Отсъствието на охрана означава отсъствие на чувство за опасност. Предполагам, че бодигардовете на път за дома са били просто колкото хлапето да се чувства по-спокойно. Чиста глезотия. Мисля, че самият Бек-старши е смятал това за излишно, иначе щеше да му осигури охрана и в самия колеж. Или просто да не го пуска на училище.
— Е, и?
— Ами смятам, че някъде в миналото е била сключена някаква сделка. Вероятно още след първото отвличане. Някакъв устен договор, който да гарантира, че няма да има повече отвличания. Затова в общежитието не е имало охрана. Това обяснява и сегашното раздразнение на Бек. Сякаш някой изведнъж е нарушил сключено преди време споразумение.
— Смяташ ли?
Кимнах, без да поглеждам към нея.
— Той беше изненадан, озадачен и раздразнен. Големият въпрос беше: „Кой?“
— Близко е до ума.
— Но към този въпрос се добавя и елемент на: „Как смеят?“ На негодувание. Сякаш някой е извършил нещо напълно нередно. Това не е просто въпрос, а изблик на раздразнение, на възмущение от някого.
— Ти какво му каза?
— Описах му пикала. Описах и твоите хора.
Тя се усмихна.
— Е, това не вреди.
Поклатих глава.
— При него има един тип на име Дюк. Бивш полицай. Сега е шеф на охраната. Собствено име неизвестно. Тази сутрин го видях. Цяла нощ не беше мигвал. Изглеждаше грохнал, дори душ не си беше взел. Сакото му беше измачкано на кръста.
— Е, и?
— Това значи, че цяла нощ е шофирал. Предполагам, че е ходил да огледа тойотата. Да запише задния номер. Вие къде я скрихте?
— Предадохме я на щатската полиция. За по-правдоподобно. Не можехме да я закараме в нашия гараж. Сигурно е на паркинга към някой полицейски участък.
— Докъде ще ги отведе регистрационният номер?
— До Хартфорд, Кънектикът. Бяхме разбили там малък канал за екстази.
— Кога?
— Миналата седмица.
Продължавах да карам. Движението по магистралата беше станало по-натоварено.
— Първата ни грешка — казах аз. — Бек ще провери номера и ще се зачуди за какво им е притрябвало на някакви дребни пласьори на екстази да отвличат сина му. Още повече, ще се запита как въпросните дребни пласьори са направили опита си за отвличане цяла седмица след като са били вкарани в затвора.
— По дяволите! — възкликна Дъфи.
— Но това не е всичко — продължих аз. — Мисля, че Дюк е огледал и линкълна. Предницата е смачкана от удара с бронята на тойотата, няма нито едно здраво стъкло, но извън това по колата няма и нито една дупка от куршум. А и отвътре въобще няма вид, като да е избухнала истинска граната. Линкълнът е живо доказателство, че цялата тая работа е ала-бала.
— Спокойно — каза тя. — Линкълнът е скрит. Не сме го давали заедно с тойотата.
— Сигурна ли си? Защото първото нещо, което Бек ме запита тази сутрин, е подробен доклад за узитата. По точки и букви. Сякаш искаше да подпиша собствената си присъда. Две узита модел микро, с по двайсет патрона, а нито драскотина по колата?
— Спокойно — повтори тя. — Няма начин да го открие. Линкълнът е на сигурно място.
— Къде?
— В Бостън. В нашия гараж, но по документи се води в сградата на местната морга. Защото представлява място на престъплението. Нали уж бодигардовете са размазани по интериора. Гледахме да изпипаме всичко най-правдоподобно.
— С изключение на номерата на тойотата.
Тя помръкна.
— Да, но поне линкълнът е наред. На сто и петдесет километра от тойотата. Тоя Дюк трябва да е карал цяла нощ като луд.
— И на мен така ми изглежда. А защо Бек е толкова наежен за тия узита?
Дъфи се бе умълчала.
— Трябва да прекратим операцията — каза накрая тя. — Заради тойотата. Не заради линкълна. Той е наред.
Погледнах часовника си. Погледнах пътя. Ванът с грохот се носеше напред. Скоро щяхме да настигнем Елиът. Бях пресметнал времето и разстоянието.
— Трябва да прекратим — повтори тя.
— Ами твоята агентка?
— Ако ти загинеш, това с нищо няма да й помогне.