Спомних си за Куин.
— После ще го обсъждаме — казах аз. — Засега продължаваме по плана.
Застигнахме Елиът след още осем минути. Фордът му се движеше плътно в дясното платно, закован на осемдесет километра в час. Задминах го и застанах пред него, като намалих скоростта до неговата. Така един зад друг заобиколихме Бостън и отбихме на първия по-голям паркинг южно от града. Наоколо беше много по-оживено. Двамата с Дъфи седяхме неподвижно един до друг и наблюдавахме изходната рампа точно седемдесет секунди. През това време по нея минаха четири коли. Нито един от шофьорите не ни обърна внимание. В две от колите имаше и пътници. Всички се държаха нормално като за паркинг — протягаха се и се прозяваха до отворените врати на колите си, оглеждаха се и после поемаха към тоалетните или закусвалнята.
— Къде е другият ван? — запита Дъфи.
— На един паркинг в Ню Лъндън.
— А ключовете?
— Вътре в него.
— Значи там ще те наблюдават. Никой не оставя току-така кола с ключовете вътре. Ще те причакат. Не знаем какво им е казано да правят, като те видят. Ще трябва да бъдем готови да ги елиминираме.
— Няма да се хвана в капан — отвърнах аз. — Не ми е в стила. А в другия ван може да има нещо по-интересно.
— Добре тогава — каза тя. — Ще го претърсим в Ню Хампшър. Ако изобщо стигнеш дотам.
— Можеш ли да ми услужиш с твоя глок? — запитах аз.
Видях я как бръкна под якето си и го попипа.
— За колко време?
— За колкото е нужно.
— А къде са двата колта?
— Взеха ми ги.
— Не мога — каза тя. — Нямам право да отстъпвам служебното си оръжие.
— Ти отдавна вече не караш по устав — напомних й аз.
— По дяволите! — рече тя. Извади глока от кобура и ми го подаде. Беше топъл от допира с тялото й. Подържах го върху дланта си, наслаждавайки се на нейната топлина. Тя бръкна в дамската си чантичка и извади два резервни пълнителя. Сложих пистолета в единия джоб на палтото си, а пълнителите в другия.
— Благодаря ти — казах.
— Хайде, до Ню Хампшър — отвърна тя. — Там ще проверим вана. После ще решаваме.
— Ясно — казах аз, макар да бях взел вече моето решение.
Елиът се приближи до нас и извади предавателния чип от джоба си. Дъфи се дръпна и той го постави обратно под седалката. После двамата се отдалечиха към служебния торъс. Изчаках колкото беше нужно и излязох на магистралата.
Намерих Ню Лъндън без проблеми. Мърляво градче със стари сгради. Никога преди не бях ходил там. Не ми се бе налагало. Свързан е по някакъв начин с военноморския флот. Мисля, че в него строят подводници. Или може би някъде наблизо, да кажем в Гроутън. Следвайки указанията на Бек, аз отбих от магистралата доста преди самия град и навлязох в някаква западнала индустриална зона. Сградите наоколо бяха стари, от червени тухли, влажни, опушени и занемарени. Спрях на банкета на около километър и половина от мястото, където предполагах, че се намира паркингът. Свих вдясно, после вляво и се опитах да се приближа по заобиколен път. Паркирах до един повреден паркинг-метър и извадих пистолета на Дъфи. Беше „Глок-19“, почти нов, на около година. Зареден. Слязох от вана. Откъм залива прогърмя параходна сирена. Пристигаше ферибот. Вятърът носеше боклук по улицата. От един вход излезе проститутка и ми се усмихна. В тоя град има много моряци. Другаде колежките й подушваха отдалеч военната полиция, но тя не беше толкова печена.
От следващия ъгъл вече се виждаше част от паркинга, за който бях тръгнал. По-нататък теренът беше наклонен към морето, а аз се намирах на високото. Различих вана; стоеше там и ме чакаше. Беше като брат близнак на този, с който бях дошъл. Абсолютно еднакъв по възраст, форма, модел и цвят. Стоеше съвсем сам точно в средата на паркинга, който представляваше празен квадрат, порядъчно буренясал, покрит със счукани тухли. Явно някакви стари сгради са били съборени преди десетилетия и оттогава нищо не беше строено на тяхно място.
Не се виждаше някой да ме причаква, макар че по околните сгради имаше десетки малки мръсни прозорчета, на всяко едно от които можеше да е застанал наблюдател. Но аз не усещах нищо. Да усещаш не е като да знаеш със сигурност, но понякога трябва да се задоволиш и с това. Стоях неподвижно, докато ми стана студено, след което се върнах при вана. Качих се, заобиколих карето и влязох в паркинга. Спрях го на сантиметри от муцуната на неговия брат близнак, извадих ключовете и ги пуснах в джоба на вратата. Огледах се още веднъж за последно и слязох. Бръкнах в джоба на палтото си и стиснах дръжката на глока. Заслушах се. Нищо. Само шумът на боклук, носен от вятъра, и далечните звуци на един западащ град, който се мъчи да изкара криво-ляво деня. Бях в безопасност, освен ако някой не се готвеше да ми види сметката с далечен изстрел от карабина с оптически мерник. Срещу което глокът на Дъфи нямаше да ми помогне особено, колкото и да го стисках за кураж в джоба си.