Выбрать главу

Някои от офисите бяха най-обикновени пристройки към малки складове. Самите складове представляваха модерни метални конструкции от модулни елементи. Към тях имаше бетонни товарни рампи, високи половин човешки ръст. Паркингите им бяха оградени с дебели бетонни стълбове, по които се виждаше остъргана автомобилна боя във всички цветове на дъгата.

Бяха ми нужни около пет минути, за да открия черния кадилак на Бек. Беше паркиран в средата на правоъгълник от напукан асфалт по диагонал спрямо стената на един склад, близо до вратата на офиса. Самата врата приличаше на вход на някоя къща в предградията. Беше изработена от масивно дърво в колониален стил. Имаше вид, сякаш никога не е била боядисвана и от соления въздух беше станала сива и грапава. Върху нея имаше завинтена избеляла табелка:

Бизар Базар

Буквите бяха наплескани с боя на ръка и странно напомняха онези маниерно нескопосни надписи в квартала на хипитата в Сан Франциско през шейсетте години, с които се рекламираха големите концерти на открито на „Джеферсън Еърплейн“ или „Грейтфул Дед“.

Чух шум на приближаващ автомобил. Скрих се зад ъгъла на съседната сграда и зачаках. Беше голяма кола, която се движеше бавно. Чувах ясно как меките балонни гуми шляпат в пълните с вода дупки на асфалта. Лимузина „Линкълн Таун Кар“, черна и лъскава, абсолютно идентична с онази, която бяхме съсипали пред портите на колежа. Двете коли сигурно бяха слезли една след друга от конвейера и имаха поредни серийни номера. Линкълнът бавно заобиколи кадилака на Бек, зави зад ъгъла и паркира зад стената на склада. От шофьорската седалка слезе мъж, когото не бях виждал преди. Той се протегна и прозина, сякаш също току-що бе шофирал осемстотин километра по шосетата. Беше среден на ръст, набит, с късо подстригана черна коса, с изпито лице и лоша кожа. Беше намръщен, сякаш недоволен от нещо. Изглеждаше опасен. Но същевременно нямаше вид на шеф. По-скоро на подчинен. Явно се намираше на доста ниско стъпало в стълбицата. Което го правеше още по-опасен. Той се наведе и извади от колата портативен радио скенер. Уредът имаше дълга хромирана антена и малък високоговорител, покрит с метална решетка, който писукаше, квакаше и изобщо издаваше съответните звуци, когато уловеше сигнала на съответния предавател от два-три километра разстояние.

Мъжът сви обратно зад ъгъла и бутна небоядисаната врата. Аз останах на място. Прекарах през съзнанието си последните десет часа. От гледна точка на радио проследяването бях спирал на три пъти. Всяко от трите спирания беше достатъчно краткотрайно, за да изглежда правдоподобно. Разбира се, ако ме бяха следили и визуално, това беше друга история. Но в огледалата ми не се бяха мяркали никакви черни линкълни. Бях склонен да се съглася с Дъфи: човекът със скенера се бе движил по шосе 1.

Изчаках още минута. После излязох от укритието си и пристъпих към вратата. Бутнах я и тя се отвори. Тясното коридорче завиваше веднага под прав ъгъл вляво и от него се влизаше в неголямо общо помещение с бюра и кантонерки. Нямаше хора. Всичките бюра, три на брой, бяха свободни. Но имаха вид, сякаш доскоро са били заети. В това нямаше съмнение. И трите бяха покрити с неща, каквито хората оставят след себе си в края на работния ден. Неприключена документация, изплакнати чаши от кафе, бележки с напомнялия какво да свършат на следващия ден. На стената имаше електрически калорифери, в помещението беше много топло и се носеше лека миризма на парфюм.

В дъното на общото помещение имаше затворена врата, зад която се чуваха гласове. Разпознах Бек и Дюк. Чуваше се и един трети глас, който вероятно беше на мъжа с радио-скенера. Не можех да чуя какво си казват, но в тона на разговора имаше някаква нервна припряност, сякаш спореха. Никой не повишаваше глас, но явно не си говореха за времето.

Огледах нещата по бюрата и по стените. На две табла бяха закачени карти. Имаше една карта на света. Черно море се падаше приблизително в самия й център. Сгушена вляво от Кримския полуостров, се виждаше Одеса. Нямаше никакви обозначения, но аз проследих мислено пътя на един малък търговски кораб: от Черно море през Босфора, оттам през Егейско и Средиземно до Гибралтар и после пълен напред чак до Портланд, Мейн. Всичко на всичко две седмици. Кажи го три. Повечето товарни кораби се движат бавно.