Другата карта беше на Съединените щати. На мястото на Портланд имаше голямо мазно петно и хартията беше доста изтрита. Много хора си бяха слагали пръста там, после бяха разпервали педи и бяха пресмятали разстояния и време за пристигане. Една педя на не много едър човек се равняваше на цял ден път с камион. В такъв случай Портланд не беше най-подходящото място за център на дистрибуторска мрежа. Беше твърде далеч от всичко останало.
Книжата по бюрата не ми говореха почти нищо. Успях да видя само, че съдържат дати и данни за товари. А също и колонки с цени. Някои високи, други ниски. Срещу цените имаше кодове. Може би обозначаваха килими. Или нещо друго. Но на пръв поглед офисът по нищо не се отличаваше от най-обикновена спедиторска агенция. Запитах се дали Териса Даниъл бе работила тук.
Останах още малко така, заслушан в гласовете. В разговора вече се прокрадваше раздразнение и тревога. Върнах се в коридора. Извадих пистолета на Дъфи от колана си и го пъхнах в джоба на палтото с пръст на спусъка. Пистолетите „Глок“ нямат страничен предпазител. Вместо това имат едно допълнително лостче на самия спусък, което щраква назад при натискане. Натиснах го леко с показалеца си. Усетих как поддаде и щракна. Исках да бъда подготвен. Казах си, че най-напред ще застрелям Дюк. После човека със скенера. Бек накрая. Бек вероятно беше най-бавният от тримата, а най-бавният винаги се оставя за последно.
Сложих и другата си ръка в джоба на палтото. Човек с една ръка в джоба изглежда въоръжен и опасен. Човек с двете ръце в джобовете изглежда отпуснат и мързелив. Не представлява заплаха. Поех си дълбоко дъх и влязох в общото помещение, като се стараех да вдигам шум.
— Ехей! — извиках.
Вратата на задната стаичка се разтвори мигновено. И тримата проточиха шии да видят кой е. Бек, Дюк, третият. Без оръжие.
— Как влезе тук? — запита Бек. Изглеждаше уморен.
— Беше отворено — казах аз.
— Откъде знаеше през коя врата?
Ръцете ми останаха, пъхнати в джобовете. Не можех да им кажа, че съм видял надписа, понеже знаех названието на фирмата от Дъфи, а не от него.
— Колата ти е паркирана отвън.
Той кимна.
— Добре.
Изобщо не ме запита как ми е минал денят. Човекът със скенера сигурно вече му го бе описал. Сега той стоеше и ме гледаше. Беше по-млад от Бек. И от Дюк. И от мен. Едва ли имаше трийсет и пет. Което не му пречеше да изглежда опасен. Имаше плоски скули и безизразни очи. Приличаше поне на стотина престъпници, които бях арестувал в армията.
— Добре ли пътува? — запитах го аз.
Той не отговори.
— Видях те да внасяш скенера. Намерих и първия бръмбар. Под седалката.
— Защо си го търсил? — запита той.
— Навик — отвърнах. — А къде беше вторият?
— Отзад, в каросерията. Не спря да обядваш.
— Нямам пари — казах аз. — Още никой не ми е дал.
Човекът даже не се усмихна.
— Добре дошъл в Мейн — каза той. — Тук пари току-така не се дават. Трябва да си ги заработиш.
— Добре де — казах аз.
— Викат ми Куклата — каза той, сякаш очакваше името му да ме впечатли. Което не стана.
— Аз съм Джак Ричър — отвърнах.
— Убиецът на полицаи — каза той с особен тон.
Изгледа ме втренчено няколко секунди, после извърна поглед. Не ми беше съвсем ясно откъде се бе появил този тип и каква беше ролята му. Бек беше шефът, Дюк — началник на охраната му, а пък изведнъж някакъв редови гангстер си позволяваше да ме заговаря през главите им.
— Имаме съвещание — каза Бек. — Можеш да ни изчакаш при колата.
Той подкара другите двама пред себе си обратно в задната стая и захлопна вратата в лицето ми. Това само по себе си показваше, че в секретарското помещение няма нищо интересно. Затова аз лениво се отправих към паркинга, като пътем не пропуснах да огледам алармената инсталация на сградата. Беше съвсем проста, но вършеше работа. На вратата и всички прозорци имаше малки правоъгълни пластинки — контактни сензори. От тях покрай касата на вратата и рамките на прозорците тръгваха жички с цвят и дебелина на спагети, които се събираха в една метална кутия, монтирана на стената до дъската за съобщения. По дъската бяха набучени безброй пожълтели хартийки с напомнялия за аварийни изходи, пожарогасители и дати за подновяване на застраховките на служителите. Контролното табло на алармата имаше клавиатура и две лампички. Една червена с надпис включено и една зелена — изключено. Нямаше отделни охранявани зони. Нямаше детектори на движение. Просто сензори за сигнализация срещу проникване в сградата.