— Е — казах аз, — сега вече можем да си ходим кой откъде е.
Хлапакът се обърна и ме изгледа.
— Ти луд ли си? — запита той.
— А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? — отвърнах аз.
Той не отговори. Около половин минута — близо километър — пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.
— Беше нещастен случай — казах аз. — Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.
— Кой си ти? — попита той.
— А ти кой си? — отвърнах с въпрос.
Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.
— Аз съм обект — каза хлапакът. — На похищение.
Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.
— Опитват се да ме отвлекат — поясни той.
— Мислиш ли?
Той кимна.
— Не ми е за пръв път.
— Защо?
— Как защо? За пари!
— Ти богат ли си? — залитах.
— Не аз, баща ми.
— Кой е баща ти?
— Обикновен човек.
— Обаче богат — отбелязах аз.
— Вносител на килими.
— Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?
— Персийски.
— Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?
— И още как — каза хлапакът.
— Имаш ли си име?
— Ричард — каза той. — Ричард Бек.
Отново надзърнах в огледалото. Пътят зад нас си оставаше все така пуст. Пред нас също. Бях намалил скоростта, държах плътно средата на лентата и се опитвах да карам като нормален човек.
— Та кои бяха тези типове? — попитах.
Ричард Бек поклати глава.
— Нямам никаква представа.
— Те знаеха точно къде да те причакат. И кога.
— Прибирах се вкъщи за рождения ден на майка ми. Който е утре.
— Кой би могъл да го знае?
— Не съм сигурен. Някой, който познава семейството ми. Всеки един от килимарската гилдия, струва ми се. Ние сме доста известни.
— Значи има и гилдия? — запитах аз. — На килимарите?
— Всички са в конкуренция помежду си — каза той. — Едни и същи източници, един и същ пазар. Всички се познават.
Не отговорих. Гледах пътя — стрелката беше залепнала на сто километра в час.
— А ти имаш ли си име? — попита той.
— Не — отвърнах аз.
Той кимна разбиращо. Не беше загубено момче.
— Какво смяташ да правиш? — попита ме.
— Ще те сваля някъде близо до магистралата — отвърнах аз. — Оттам хващаш такси или тръгваш на автостоп и забравяш за мен.
Той се умълча.
— Не мога да те закарам в полицията — казах аз. — Това просто не може да стане. Нали ти е ясно? Убих полицай. Може би дори трима. Сам видя.
Той мълчеше.
— И не им давай описание как изглеждам — продължих аз. — Кажи им, че не помниш. Кажи им, че си бил в шок. Ако не, ще те намеря и ще те пречукам.
Той не отговори.
— Ще спра някъде и ти слизаш — казах аз. — Все едно, че не сме се срещали.
Той се размърда. Извърна се настрани и погледна право в мен.
— Закарай ме у дома — каза той. — Свърши работата докрай. Ще ти дадем пари. Ще ти помогнем. Ако искаш, ще те укрием. Нашите ще са ти благодарни. Тъй де, нали аз съм ти благодарен. Истина ти казвам. Ти ми отърва кожата. Това с полицая, то си беше чиста случайност, нали така? Нещастен случай. Малшанс. Беше притиснат и направи грешка. Разбирам те. Ние ще си траем.
— Не ми трябва помощта ти — казах аз. — Искам само да се отърва от теб.
— Но аз трябва да се прибера вкъщи — каза той. — Така ще си помогнем взаимно.
До кръстовището с магистралата оставаха четири минути.
— Къде е това вкъщи? — запитах аз.
— В Абът — каза той.
— Какъв Абът?
— Абът, щата Мейн — отвърна той. — На брега. Между Портланд и Кенебънк.
— Ние се движим в обратната посока.
— На магистралата можеш да свиеш на север.
— Но това са поне триста километра!
— Ще ти дадем пари. Няма да си капо.
— Ще те оставя някъде около Бостън — казах. — Оттам сигурно има автобус за Портланд.
Хлапакът заклати глава с такова постоянство, сякаш имаше епилептичен припадък.
— В никакъв случай — каза той. — Само не автобус. Не мога да пътувам сам. Не и сега. Имам нужда от охрана. Тия типове сигурно ме дебнат някъде.
— Тия типове са мъртви. Както и оня шибан полицай.
— Може да имат колаборатори.
Още една дума, която прозвуча някак странно в устата му. Беше дребно хилаво момче и изглеждаше много уплашен. Жилата на врата му пулсираше. С две ръце той отметна настрани дългата си коса и обърна лице към предното стъкло, за да изложи на показ лявото си ухо. То липсваше. Вместо ушна мида имаше грозен назъбен белег, втвърдена бучка хрущялна тъкан, странно наподобяваща някакъв италиански макаронен деликатес.