Като се борех със студа и с вълните, си изработих нещо като ритъм със страничен замах, тъй като загребвах с една ръка. Влачех торбата с лявата ръка, докато преброях десет ритвания с краката, след което я прехвърлях в дясната и продължавах. Имаше леко течение. Задаваше се прилив. Това ми помагаше. Но ми и пречеше. Замръзвах. Водата на прилива идваше от север. Чак от Арктика. Кожата ми беше станала безчувствена. В гърдите си чувах хрипове. Сърцето ми биеше като парен чук. Смъртта от преохлаждане вече не ми се струваше толкова невъзможна. Сетих се за книгите, които бях чел навремето, за потъването на „Титаник“. Онези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, бяха загинали за по-малко от час.
Само че аз нямах намерение да прекарам във водата цял час. Пък и наоколо нямаше айсберги. Освен това ритъмът, който си изработих, ми помагаше. Вече се бях изравнил със стената. Снопът светлина от прожекторите не достигаше до мен. Бях гол й кожата ми беше побеляла от студа, но се чувствах невидим. Стената остана назад. Бях минал половината път. Продължавах да загребвам с ръце. Ритах с крака. Вдигнах китката си от водата и погледнах часовника. Бях плувал в продължение на шест минути.
Плувах още шест. После се отпуснах във водата, поех си дъх, издърпах торбата пред себе си и погледнах през рамо. Стената бе останала далеч назад. Смених посоката и заплувах към брега. По някакви хлъзгави, обраснали с мъх и водорасли скали се добрах до каменист плаж. Хвърлих торбата пред себе и изпълзях на колене от водата. Около минута останах на четири крака, като треперех от студ и с мъка си поемах дъх. Зъбите ми тракаха. Развързах торбата, извадих кърпата и яростно се затърках. Ръцете ми бяха посинели. Дрехите ми се закачаха по кожата. Нахлузих обувките си и затъкнах глока отзад в колана на панталоните. Натъпках кърпата и найлоновата торба в джобовете си и се затичах по брега, за да се стопля.
Тичах близо десет минути, докато видях колата. Беше фордът на стареца, изглеждаше сивкав на лунната светлина. Паркиран бе отстрани на шосето с гръб към къщата, готов за път. Дъфи беше практична жена, в това поне нямаше съмнение. Усмихнах се отново. Ключът беше на седалката. Запалих двигателя и полека потеглих. Карах със загасени фарове и без да пипам спирачката, докато не стигнах до първия завой на пътя след разперената длан. Тогава запалих фаровете, включих отоплението и дадох газ докрай.
Петнайсет минути по-късно бях пред доковете в Портланд. Паркирах форда в една тиха уличка на километър и половина от склада на Бек и изминах останалото разстояние пеша. Дошъл бе часът на истината. Ако бяха открили трупа на Куклата, наоколо щеше да цари хаос и паника. Тогава щях да се слея с мрака и никой нямаше да ме види повече. Ако ли пък всичко беше спокойно, значи борбата продължаваше.
Изминах разстоянието до склада за близо двайсет минути. По пътя не срещнах никого. Никакви коли, линейки, полицейски заграждения, съдебномедицински експерти и екипи криминалисти. Никакви непознати мъже с черни линкълни. Самия склад на Бек го заобиколих отдалеч, като поглеждах към мястото през тесните улички и процепите между сградите. Във всички стаи на офиса светеха лампите. Но нали аз ги бях оставил запалени! Колата на Куклата беше пред спуснатата врата на склада. Точно както я бях видял за последно.
Отдалечих се от сградата и после се върнах от друга посока — откъм сляпата й страна, където нямаше прозорци. Извадих глока и го стиснах в ръка ниско долу до бедрото си.
Колата на Куклата беше обърната с предницата към мен. Зад нея вляво се падаше вратата за персонала към стъклената кабина в склада. По-нататък беше задната стаичка на офиса. Подминах колата и вратата, проснах се на земята и пропълзях под прозореца. Повдигнах глава и надникнах вътре. В офиса нямаше никой. В секретарското помещение също. Навсякъде тишина. Изпуснах въздуха от дробовете си и прибрах пистолета. Върнах се до колата на Куклата. Отворих шофьорската врата и дръпнах ръчката за багажника. Той си беше вътре. Никъде не бе избягал. Извадих ключовете от джоба му. Затворих капака и влязох с ключовете през вратата за персонала. Намерих съответния ключ и заключих вратата отвътре.
Бях готов да рискувам петнайсет минути. От тях пет прекарах в стъклената кабина към склада, пет в задната стая на офиса и пет в секретарското помещение. Избърсах всичко с ленената кърпа, за да няма никакви отпечатъци. Не открих никакви конкретни следи от Териса Даниъл. Нито от Куин. Но пък никъде нямаше и записани имена. Всичко — и хора, и стока — беше обозначено с кодове. Успях да науча само един конкретен факт: всяка година „Бизар Базар“ продаваше няколко десетки хиляди единици стока на неколкостотин отделни клиенти на стойност няколко десетки милиона долара. По нищо не се разбираше какви точно са въпросните стоки, нито кои са клиентите. Имаше три ясно обособени ценови категории: едни стоки струваха по около петдесет долара парчето, други по около хиляда долара, трети — много повече. Нямаше никакви документи за доставка, никакви квитанции на „Федеръл Експрес“, „Ю Пи Ес“ или на друга пощенска служба. Явно дистрибуцията се извършваше със собствен транспорт. Но пък в папката със застрахователни документи прочетох, че фирмата разполага само с два вана за доставки.