Написах: „Екстра. Провери тези имена навсякъде, където можеш, вкл. с Пауъл: Куклата, възм. съучастник Поли, и двамата възм. уволнени от армията.“
Тя отговори: „Дадено.“
После й зададох въпроса, който ме измъчваше от пет часа и половина: „Как е истинското име на Териса Даниъл?“
И след обичайното деветдесетсекундно забавяне получих отговора: „Териса Джъстис“.
6
Нямаше смисъл да си лягам, затова застанах до прозореца и гледах зазоряването. Скоро небето на изток почервеня и слънцето се показа над морето. Денят щеше да бъде ясен и свеж. Виждаше се поне на осемдесет километра. Откъм север във въздуха се носеше канадска рибарка. Летеше ниско над скалите. Помислих си, че търси място да свие гнездо. Сянката й от ниското слънце беше грамадна като на лешояд. Внезапно птицата се отказа да търси подслон, зави навътре в морето, издигна се стръмно нагоре и се гмурна във водата. Минаха няколко дълги мига, преди да изплува с дълъг шлейф от сребърни капки ледена вода, който я следваше по пътя й към небето. Нямаше нищо в човката си, но изглеждаше доволна от живота. Явно се бе адаптирала по-добре от мен.
След това нямаше нищо кой знае какво за гледане. В далечината се виеха няколко чайки, излезли на лов за херинга. С премрежени срещу слънцето очи търсех да зърна някой делфин или кит, но не видях нищо. Наблюдавах как течението върти в кръг големи валма от водорасли. Точно в шест и петнайсет чух стъпките на Дюк в коридора и щракването на ключалката. Не влезе, а направо си тръгна. Аз се извърнах към вратата и си поех дълбоко дъх. Беше ден тринайсети. Четвъртък. Все пак добре, че не се падаше петък. И в това не бях сигурен. Каквото има да става, да става. Поех си отново дъх, отворих вратата и заслизах по стълбите.
Всичко беше различно от предишната сутрин. Сега Дюк беше отпочинал, а аз изтощен. Поли не се мяркаше. Слязох във фитнес залата, но и там нямаше никой. Дюк не остана за закуска, а изчезна нанякъде. Ричард Бек дойде да закуси в кухнята. На масата бяхме само двамата — той и аз. Механика го нямаше. Готвачката се суетеше около печката. Ирландската прислужница ту влизаше, ту излизаше от столовата. Движенията й бяха бързи. Във въздуха се усещаше напрежение. Нещо ставаше.
— Днес пристига голяма пратка — каза Ричард Бек. — Винаги е така. Всички се радват, че ще изкарат пари.
— Ти връщаш ли се на училище? — запитах го.
— В неделя — отвърна той. Нямаше вид на особено притеснен. Но аз бях. Неделя беше след три дни, падаше се петият ми ден в тази къща. Последният срок. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи дотогава. Дотогава хлапакът оставаше на мушката.
— Не те ли е страх? — запитах.
— Какво, да се върна ли?
Кимнах.
— След това, което се случи?
— Вече знаем кой е бил — каза той. — Някакви смотаняци от Кънектикът. Няма да се повтори.
— Как може да си толкова сигурен?
Той ме изгледа, сякаш бях превъртял.
— Баща ми постоянно се оправя с подобни неща. А пък ако проблемът не се реши до неделя, ще остана тук, докато се реши.
— Баща ти сам ли ръководи целия бизнес? Или има съдружник?
— Всичко върши сам — отвърна Ричард.
От двойственото му отношение нямаше и следа. Изглеждаше щастлив, че си е у дома, чувстваше се удобно и в безопасност, беше горд с баща си. Целият му свят се бе свил до два декара гранитна пустош, заградена от неспокойното море и от висока каменна стена с прожектори и бодлива тел.
— Не смятам, че ти си убил оня полицай наистина — каза той.
В кухнята настана мъртва тишина. Аз седях и го гледах.
— Мисля, че само си го ранил — добави той. — Във всеки случай, надявам се, че е така. Мисля си, че може би ще се възстанови, нали разбираш? Че сега е в някоя болница. Така поне си мисля. Опитай се и ти да си го мислиш. Гледай позитивно. Така е по-добре. Взимаш само доброто от живота.
— Знам ли?… — отвърнах.
— Просто си го представяй — продължаваше той. — Използвай силата на позитивното мислене. Казвай си: постъпих правилно и не съм направил нищо лошо.
— Баща ти се е обадил в полицията — казах аз. — Мисля, че няма място за съмнение.