— Преструвай се тогава — каза той. — Аз така правя. Лошите неща се случват само когато решим да си ги спомняме.
Той бе спрял да се храни. Вдигнал бе лявата си ръка до лявото ухо. Беше широко усмихнат, но подсъзнателно тъкмо в този момент си спомняше някои недотам приятни неща. Това поне беше ясно. Спомняше си ги, и още как.
— Добре де — казах аз. — Само съм го ранил. Мускулна рана.
— Куршумът е влязъл и излязъл. Няма му нищо.
Мълчах.
— Минал е на милиметър от важните органи — продължаваше той. — Истинско чудо.
Кимнах разбиращо. Голямо чудо ще да е било, наистина. Ако гръмнеш някого в гръдния кош с .44-калибров куршум с мек връх, ще отвориш дупка в гърба му, колкото да мине товарен влак. Обикновено смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира, главно защото вече го няма. Помислих си, че този хлапак едва ли бе виждал преди да застрелват някого. После си казах, че може и да е. И това едва ли му се е харесало.
— Положително мислене — повтори той. — Там е разковничето. Представи си, че е някъде на топло и приятно и че ще се възстанови напълно.
— Какво съдържа пратката? — запитах аз.
— Най-вероятно фалшификати — отвърна той. — От Пакистан. Оттам внасяме персийски килими, уж по на двеста години. Хората са такива будали.
— Мислиш ли?
Той ме погледна и кимна.
— Виждат това, което искат да видят.
— Така ли?
— Винаги.
Аз отместих поглед встрани. Кафе пак нямаше. Идва момент, когато човек разбира, че без кофеин не може. Бях ядосан. И уморен.
— Днес какво ще правиш? — запита той.
— Не знам — отвърнах.
— Аз ще си чета — каза той. — Може да се поразходя малко. По брега, да видя какво е изхвърлило морето през нощта.
— Морето изхвърля разни неща, така ли?
— Понякога. Нали разбираш, неща, които изпадат от лодките.
Аз го погледнах. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Бях чувал за контрабандисти, които изхвърлят бали марихуана на усамотени плажове. Помислих си, че същата система би могла да се използва и за хероин. Казваше ли ми нещо? Или може би искаше да ме предупреди? Дали не бе открил вързопа с железарията ми? И какво беше пък това за застреляния полицай? Бръщолевения на един психар? Или този хлапак си играеше игрички с мен?
— Но това става главно през лятото — каза той. — Сега е студено за лодки. Все пак мисля да си остана на топло. Може да порисувам.
— Ти рисуваш ли?
— Аз следвам изобразително изкуство — каза той. — Мисля, че ти бях казал.
Кимнах. Гледах настойчиво в тила на готвачката, сякаш се надявах да я накарам по телепатия да ми направи кафе. В този момент влезе Дюк. Той пристъпи направо към мен и сложи едната си ръка на облегалката на стола ми, а с другата се подпря на масата.
— Върви ти днес, тъпако! — каза той.
Не отговорих.
— Ще возиш мисис Бек — обяви той. — Отива по покупки.
— Къде да я закарам?
— Където и да е.
— Целия ден ли?
— За предпочитане.
Кимнах. Не се доверявай на непознати, когато идва пратка.
— Вземи кадилака — каза той и пусна ключовете на масата. — Гледай да не й скимне да се връща по никое време.
Май по-скоро беше: Не се доверявай на мисис Бек, когато идва пратка.
— Дадено — отвърнах.
— Ще ти хареса — каза той. — Особено първата част. Мен страшно ме кефи, и то всеки път.
Нямах представа какво има предвид, а нямах и време да гадая. Седях и гледах празния кафеник. Дюк излезе и след миг чух как входната врата се отвори и затръшна. Металният детектор бипна два пъти. Дюк и Бек, с пистолети и ключове. Ричард стана от масата и мързеливо тръгна нанякъде. Останахме сами с готвачката.
— Да ти се намира кафе? — запитах.
— Не — отвърна тя.
Поседях още малко, докато накрая се сетих, че един съвестен шофьор би трябвало да е винаги готов и да очаква клиента, та станах и излязох през задната врата. Металният детектор бипна учтиво на ключовете. Имаше пълен отлив и във въздуха се носеше миризма на сол и водорасли. На мястото на тлъстите заоблени вълни се бяха появили по-малки, но шумни и запенени. Отидох в заграждението с гаражите, запалих кадилака и го изкарах на заден ход. Докарах го на кръга пред входната врата и зачаках с работещ двигател, за да се затопли колата. На хоризонта се виждаха корабчета, които пристигаха или отпътуваха от Портланд. Те пълзяха едва-едва малко зад линията, където небето се сливаше с водата, и се подаваха едва наполовина. Зачудих се дали корабът на Бек е между тях, или вече е пристигнал и го чака, привързан на кея, готов за разтоварване. Представих си как някой митнически служител го подминава важно, с поглед, вперен право напред, към следващия кораб, и с пачка нови, шумолящи банкноти в джоба.