След десет минути Елизабет Бек излезе от къщата. Беше облечена с карирана пола до коляното и с тънък бял пуловер, отгоре с вълнено палто. Краката й бяха голи. Без чорапи. Косата й беше изпъната назад и вързана с ластик. Имаше вид, сякаш й е студено. Като че ли изпитваше някаква вътрешна съпротива и едновременно с това примирение, а също и страх. Приличаше на благородничка, която пристъпва към ешафода. Помислих си, че сигурно е свикнала Дюк да я вози. Че не й е особено приятно да се довери на един убиец на полицаи. Слязох от колата и посегнах да й отворя задната врата. Елизабет Бек я подмина.
— Ще седна отпред — каза тя.
Настани се на седалката до шофьора, а аз заех мястото си зад волана.
— Накъде? — запитах учтиво.
Мисис Бек гледаше напрегнато през прозореца.
— Ще говорим, след като минем през портата — отвърна тя.
Портата беше затворена и Поли бе застанал пред нея, точно по средата. Изглеждаше по-едър отвсякога. Ръцете и раменете му имаха такъв вид, сякаш под костюма си беше натъпкал баскетболни топки. Лицето му беше червено от студа. Явно ни бе чакал. Спрях колата на два метра от него. Изобщо не посегна да отвори портата. Аз го гледах в упор. Той не ми обърна внимание, а се насочи право към прозореца на Елизабет Бек. Усмихна й се, почука на стъклото с кокалчетата на пръстите си и направи знак с ръка, сякаш въртеше малка ръчка. Тя седеше неподвижно и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Опитваше се да не го забелязва. Поли почука отново. Мисис Бек се извърна и го погледна. Той повдигна вежди. Отново направи с ръка въртеливото движение. Тя потръпна. Тялото й потрепери достатъчно силно, за да разлюлее колата върху ресорите. Погледа втренчено един от ноктите на ръката си, после сложи пръста си върху бутона и свали стъклото. Поли приклекна до колата и се подпря с лакът на рамката на прозореца.
— Добро утро — каза той.
После се пресегна и я докосна по бузата с гърба на показалеца си. Тя не помръдна. Седеше и гледаше право напред. Той улови един кичур коса и го прибра зад ухото й.
— Много ми беше приятно посещението ти снощи — каза той.
Тя отново потръпна. Сякаш умираше от студ. Той прокара ръка по шията й, после я свали надолу и я хвана за гърдата. Стисна я в шепа. Тя седеше неподвижно. Аз използвах бутона откъм моята страна. Стъклото й започна да се вдига, но се спря в гигантската му лапа, после предпазното реле се задейства и стъклото отново се смъкна автоматично надолу. Отворих вратата и слязох. Заобиколих предния капак. Поли още клечеше до колата и ръката му беше вътре. Само се бе смъкнала още по-надолу.
— Разкарай се — каза ми той, като гледаше към нея.
Чувствах се като дървосекач, който се готви с голи ръце да нападне секвоя. Откъде да почна? Ритнах го в бъбрека. Ако бях футболист, с такъв шут можех да изстрелям топката извън игрището и през трибуните, та чак на паркинга. Можех да счупя телеграфен стълб. Или да изпратя повечето нормални хора за дълго в болница. Или направо да убия някои от тях. При Поли ефектът беше такъв, сякаш го бях плеснал приятелски по рамото. Той дори не издаде звук.
Просто се подпря с две ръце на рамката на прозореца, надигна се и се обърна към мен.
— Спокойно, майоре — каза той. — Просто казвам добро утро на дамата.
После се отдръпна от колата, мина досами мен и отключи портата. Аз го наблюдавах. Беше съвсем спокоен. Никаква реакция. Сякаш изобщо не го бях докоснал. Постоях неподвижно, докато ми мина приливът на адреналин. После погледнах колата. Първо багажника, после предния капак. Ако я заобиколях откъм багажника, все едно му казвах: Страх ме е от теб. Затова заобиколих откъм предницата. Като все пак внимавах да не попадам в обсега на ръцете му. Нямах желание да създам на някой хирург работа за шест месеца, докато ми намести лицевите кости. Минах на около метър и петдесет от него. Той изобщо не ми посегна. Просто отвори вратата и зачака търпеливо, за да я затвори.
— Ще поговорим друг път за тоя ритник, става ли — подвикна той след мен. Не отговорих. — И не се връзвай, майоре — добави той. — На нея й харесва.
Качих се в колата. Елизабет Бек бе затворила прозореца. Гледаше право пред себе си, пребледняла, притихнала, унизена. Аз минах през портата и подкарах право на запад, като поглеждах Поли в огледалото. Той затвори портата и се прибра в стаичката си.
— Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на това — каза тихо тя.
Не отговорих.
— И благодаря за намесата — добави тя. — Само че от нея нямаше полза. Пък и се боя, че ще ви донесе много неприятности. Той така и така вече ви мрази, нали разбирате? А не е способен на рационално мислене.