Аз мълчах.
— Той обича да ме унижава — каза тя. Гласът й звучеше така, сякаш обясняваше нещата на себе си, не на мен. — Унижението за него е демонстрация на сила. Това е всичко. Няма секс. Той не може. От прекалено много стероиди, предполагам. Само ме опипва.
Продължавах да мълча.
— Кара ме да се събличам — продължи тя. — Да марширувам гола около него. И ме опипва. Без секс. Той е напълно импотентен.
Мълчах и карах. Шофирах бавно, като взимах плавно завоите.
— Обикновено това трае около час — каза тя.
— Казали ли сте на съпруга си?
— Какво би могъл той да направи?
— Да го уволни.
— Невъзможно — каза тя.
— Защо?
— Защото Поли не работи за моя съпруг.
Погледнах я. Спомних си какво бях казал на Дюк: „Разкарай го.“ А също и какво ми бе отговорил той: „Не е толкова лесно.“
— Че за кого работи тогава?
— За друг.
— Кой е той?
Тя поклати глава. Сякаш не можеше дори да произнесе името му.
— Поли обича да ме унижава — повтори тя. — А аз не мога да се противя на това, което вършат с мен, както и съпругът ми не може да се противи на начина, по който постъпват с него. Никой не може да се противи. На нищо, нали разбирате? Там е работата. На вас също няма да ви бъде разрешено да се противите. Дюк, разбира се, не би и помислил да се противи. Той е едно животно.
Мълчах.
— Благодаря на Бога, че имам син — каза тя. — А не дъщеря.
Мълчах.
— Снощи беше отвратително — каза тя. — Надявах се, че вече ще ме остави на мира. Откакто почнах да остарявам.
Отново я погледнах. Не се сещах какво да й кажа.
— Вчера имах рожден ден — каза тя. — Това беше неговият подарък за мен.
Мълчах.
— Навърших петдесет — каза тя. — Предполагам, че не желаете да си представите как изглежда една петдесетгодишна жена, която марширува гола насам-натам.
Не знаех какво да кажа.
— Гледам да се поддържам — каза тя. — Ходя във фитнес залата, когато няма никой.
Мълчах.
— Той ме вика с пейджъра — каза тя. — Длъжна съм по всяко време да нося пейджър. Снощи ме повика. Посред нощ. Трябваше веднага да му се явя. Ако го карам да чака, става още по-лошо.
Мълчах.
— Тъкмо се връщах, когато вие ме видяхте — каза тя. — Там, на скалите.
Отбих отстрани на шосето. Натиснах полека спирачката и спрях колата. Поставих скоростния лост на позиция паркинг.
— Струва ми се, че работите за федералните власти — каза тя.
Поклатих глава.
— Грешите. Аз съм обикновен човек.
— В такъв случай съм разочарована.
— Аз съм обикновен човек — повторих.
Тя си замълча.
— Не бива да говорите такива неща — казах. — И без това си създадох достатъчно неприятности.
— Така е — съгласи се тя. — Ако разберат, ще ви убият.
— Е, поне ще се опитат — рекох аз. — Вие казахте ли им какво мислите?
— Не — отвърна тя.
— Не им го казвайте. И без това не е вярно.
Тя не отговори.
— Ще настане истинска война — продължих. — Те ще ме нападнат, а аз няма да се дам току-така. Ще пострадат хора. Може и странични. Може и Ричард.
Тя ме изгледа.
— Вие пазарите ли се с мен?
Отново поклатих глава.
— Просто ви предупреждавам — отвърнах. — Аз съм от тези, които трудно се дават.
Тя се усмихна горчиво.
— Вие даже нямате представа в какво се набърквате — каза тя. — Който и да сте, сега е моментът да си тръгнете.
— Аз съм обикновен човек — потретих. — Нямам какво да крия от тях.
Вятърът люлееше колата. Наоколо не се виждаше нищо, освен дървета и гранит. Бяхме на километри от най-близкото човешко същество.
— Съпругът ми е престъпник — каза тя.
— Досетих се — отвърнах аз.
— Той е корав човек — каза тя. — Безогледен е, може да бъде и жесток.
— Но не е господар на себе си — отбелязах аз.
— Не е — съгласи се тя. — Той е корав човек, който омеква като пихтия пред господаря си.
Не казах нищо.
— Има един израз — продължи тя. — Защо злото винаги сполита добрите? Ала в случая на съпруга ми е станало изключение. Злото е сполетяло един лош човек. Каква ирония, нали? Но че наистина е зло, няма съмнение.
— Дюк на кого е подчинен?
— На съпруга ми — отвърна тя. — Но Дюк не е по-добър от Поли. По своя си начин той е дори по-лош. Не бих желала да ми се налага да избирам между двамата, Той е бил корумпиран и като полицай, и като федерален агент, освен това е убиец. Лежал е в затвора.
— Единственият ли е?
— Какъв, подчинен на съпруга ми? Как да ви кажа, имаше и двама бодигардове. Те също му бяха подчинени. Или поне бяха предоставени на него. Но бяха убити. Пред колежа. От онези хора от Кънектикът. Така че понастоящем Дюк наистина е единственият му служител. Ако не броим механика, разбира се. Но той си е просто техник.