— А другият с колко души разполага?
— Не съм сигурна. Те непрекъснато се сменят.
— Какво точно внасят?
Тя извърна глава встрани.
— След като не работите за федералните власти, според мен не би трябвало да ви интересува.
Проследих погледа й към горичката на хоризонта. Мисли, Ричър, мисли! Това можеше да е елегантен заговор да ме подхлъзнат да се разкрия. Възможно беше всички да са съучастници. Бек не би се посвенил да нареди на портиера да опипа жена му, ако на тази цена можеше да изкопчи жизненоважна информация. Аз лично вярвах в елегантните заговори. Длъжен бях да вярвам. Нали самият участвах в един такъв!
— Не работя за федералните — казах.
— В такъв случай съм разочарована — повтори тя.
Поставих колата на скорост. Задържах крака си върху спирачката.
— Накъде? — запитах.
— Мислите ли, че ме интересува накъде отиваме?
— Какво ще кажете да седнем някъде на кафе?
— На кафе ли? — каза тя. — Дадено. Карайте на юг. Само да е по-далеч от Портланд.
На около километър и половина преди кръстовището с М-95 свих наляво по шосе 1. Това беше обикновен, стар междуселски път, каквито са били пътищата едно време. Минахме през някакво населено място, което се наричаше Олд Орчард Бийч. Селце със спретнати, почистени тротоари от червени тухлички и викториански улични лампи. Указателни табели сочеха наляво, към плажа. Виждаха се избелели френски знамена. Помислих си, че канадци от Квебек са идвали тук на почивка, преди евтините самолетни билети до Флорида и Карибите да ги накарат да променят предпочитанията си.
— Защо бяхте излезли навън снощи? — запита Елизабет Бек.
Не отговорих.
— Не можете да отречете — продължи тя. — Или си мислехте, че не ви виждам?
— Във всеки случай не реагирахте.
— Бях още в състоянието, в което съм с Поли — каза тя. — Принуждавам се да не реагирам на нищо.
Замълчах си.
— Нали стаята ви се заключва? — каза тя.
— Слязох през прозореца — обясних аз. — Не обичам да стоя на заключено.
— После какво направихте?
— Поразходих се. Като вас. Поне ми се стори, че сте излезли на разходка.
— И после се качихте обратно през прозореца?
Кимнах безмълвно.
— Големият ви проблем е стената — каза тя. — С прожекторите и бодливата тел, разбира се, но освен това има и сензори в земята, които реагират на натиск. Поли щеше да ви усети от тридесет метра.
— Бях излязъл просто да глътна въздух — казах аз.
— Под алеята за коли няма сензори — продължи тя. — Няма как да действат под асфалта. Но затова пък върху портиерната има камера. Знаете ли какво е това НСВ?
— Съветска картечница, която се монтира върху купола на танк.
— Поли има такава — каза тя. — Държи я зад вратата си. Има инструкции да я използва, ако се задейства алармата.
Поех си дълбоко въздух, задържах го в дробовете и издишах. Картечницата НСВ е дълга метър и половина и тежи двадесет и пет килограма. Патроните й са единайсет сантиметра дълги и единайсет милиметра в диаметър. Изстрелва по дузина в секунда. Предпазител няма. Самата комбинация НСВ плюс Поли в никакъв случай не може да се нарече вдъхновяваща.
— На мен ми се струва, че сте плували — каза тя. — Ризата ви мирише леко на море. Едва-едва се усеща. Не сте се избърсали добре на излизане от водата.
Преминахме табелата на някакъв градец на име Сако. Пуснах колата по инерция, после отбих на банкета и я изчаках да спре. Покрай нас профучаваха коли и камиони.
— Не работя за федералните — повторих аз.
— Така ли?
— А на вас не ви ли се струва, че поемате голям риск? — запитах. — Да кажем, че не съм точно тоя, за когото се представям. Просто така, да предположим. Да кажем например, че съм от конкурентна организация. Не усещате ли риска, който поемате? Очаквате ли да ви оставя да се върнете жива в къщата? След това, което ми наговорихте?
Мисис Бек извърна поглед встрани.
— В такъв случай нека това да ви бъде проверката — каза тя. — Ако сте федерален агент, няма да ме убиете.
— Аз съм обикновен човек — настоях аз. — А вие можете да ми създадете неприятности.
— Хайде да намерим някое кафене — каза тя. — Сако е приятен градец. Едно време тук са живели собствениците на големите мелници.
Озовахме се на един остров в река Сако. На острова имаше огромна тухлена сграда, която някога е била гигантска мелница. Понастоящем беше ремонтирана и преустроена в стотици магазинчета и офиси. Открихме едно твърде модернистично заведение, наречено кафе „Кафе“. Не особено остроумно. Може би на френски, не знам. Но самата му миризма си струваше пътуването. Аз прескочих разните му там „о-ле“-та и пенещите белезникави течности и си поръчах обикновено кафе — черно, топло, голямо. Погледнах към Елизабет Бек, но тя поклати глава.