— Пийте си кафето — каза тя. — Реших да обиколя магазините. Сама. Ще се срещнем тук след четири часа.
Не казах нищо.
— Нямам нужда от вашето разрешение — каза тя. — Вие сте само шофьор.
— Нямам никакви пари — казах аз.
Тя ми подаде двайсет долара от чантичката си. Платих кафето и го отнесох до една от масичките.
— След четири часа — повтори тя. — Може би малко повече, но не и по-малко. За в случай че имате важна работа.
— Нямам никаква работа — казах аз. — Аз съм само шофьор.
Изгледа ме и закопча чантичката си. Пространството около масата беше тясно. Тя се изви настрани, за да нагласи каишката на чантата си върху рамото и без да иска закачи чашата с кафето ми. В този момент нещо изтропа на пода. Някакъв пластмасов предмет, ако се съди по звука. Погледнах надолу. Нещо бе изпаднало изпод полата й. Тя стоеше и го гледаше. Лицето й постепенно стана мораво. Наведе се, вдигна предмета и го стисна в шепа. Сякаш останала без сили, бавно се отпусна върху стола срещу мен. Изглеждаше неописуемо унизена и засрамена. В ръката си държеше пейджър. Малка, черна пластмасова кутийка, на големина колкото моя уред за имейли. Седеше и го гледаше. Шията й беше зачервена чак до под пуловера. Заговори с тих, скръбен шепот:
— Той ме кара да си го слагам там — каза тя. — В бельото. Мисли си, че като ме потърси, от вибрацията получавам, както той се изразява, желания ефект. Всеки път, когато минавам през портата, лично проверява дали е на мястото си. Обикновено после го изваждам и си го слагам в чантата. Но този път нямаше как, нали разбирате? Щяхте да ме видите.
Аз мълчах. Тя стана, примигна един-два пъти и си пое дълбоко дъх.
— Четири часа — повтори тя. — В случай че имате някаква важна работа.
После се обърна и се отдалечи. Аз я проследих с поглед, докато излезе от кафенето, зави вляво и изчезна. Елегантен заговор? Много беше възможно да я използват, за да ме подхлъзнат. Не беше изключено Елизабет сама да си бе сложила пейджъра в бельото за доказателство. А също и нарочно да бе направила така, че да изпадне в подходящия момент. Всичко това бе възможно. Ала едно нещо не беше — да се изчерви. Да се облее цялата в мораво по команда на волята. Това беше абсолютно изключено. Никой не може да го направи по желание. Дори най-великата актриса в зенита на кариерата си. Значи Елизабет Бек казваше истината.
Това не означаваше, че изоставих всякаква предпазливост. Тя, предпазливостта, беше закодирана дълбоко в мен. Допих си кафето като невинен гражданин, който има предостатъчно време, излязох и тръгнах по закритите тротоари на търговския център, като свивах безразборно ту вляво, ту вдясно, докато се убедих, че никой не ме следи. После се върнах в същото кафене и си поръчах още едно кафе. Поисках ключа от тоалетната и се заключих вътре. Седнах на капака и свалих обувката си. Чакаше ме съобщение от Дъфи: „Защо се интересуваш от истинското име на Териса Даниъл?“ Прескочих го и запитах: „Къде се намира мотелът ти?“ След деветдесет секунди тя отговори: „Какво закуси първия ден в Бостън?“ Сюзан Дъфи беше практична жена. Явно се бе досетила, че уредът може да е попаднал в чужди ръце. Въпросът й целеше да провери дали съм аз. Отвърнах: „Малко палачинки с яйце отгоре, чаша кафе, три долара бакшиш. Изядох всичко.“ При всякакъв отговор, различен от този, тя щеше моментално да хукне към колата си. След деветдесет секунди се получи следното: „От западната страна на шосе 1, сто метра южно от Кенебънк.“ Аз пресметнах, че дотам има около петнайсет километра. Написах: „Чакай ме след десет минути.“
Всъщност стигнах за около петнайсет минути. Забавих се първо, докато намеря колата на паркинга, а междувременно бяха започнали и сутрешните задръствания по шосе 1 през Сако. През цялото време попоглеждах назад в огледалото, но не видях нищо тревожно. Пресякох реката и веднага вдясно видях мотела — спретната редичка прясно белосани бунгала, наподобяващи едновремешните колониални къщи в Нова Англия. Беше април и мотелът не изглеждаше особено оживен. Видях същия форд торъс, в който се бях возил на излизане от Бостън, паркиран пред крайното бунгало. Беше единственият с нищо незабележим седан на целия паркинг. Оставих кадилака на трийсетина метра по-нататък, зад една дървена барака, в която имаше голям резервоар за пропан-бутан. Не беше особено разумно да се вижда от шосето.