Върнах се пеша, почуках на вратата и Сюзан Дъфи ми отвори. Като ме видя, тя се хвърли върху мен и се прегърнахме. Стана някак неочаквано. Тя изглеждаше не по-малко изненадана от мен. Може би, ако го бяхме мислили предварително, нямаше да се решим да го направим. Предполагам, че бе спонтанна реакция на голямото напрежение. Всъщност беше твърде приятно. Тя беше висока, но тънка и изящна. Дланта ми заедно с пръстите обхващаше целия й гръб; усетих как ребрата й поддадоха леко на натиска. Ухаеше на свежо. Не парфюмът, кожата й. Явно току-що бе излязла от душа.
— Какво знаеш за Териса? — запита тя.
— Сама ли си?
Тя кимна.
— Другите са в Портланд. От митницата казват, че на Бек днес му пристигал кораб.
Пуснахме се. Влязохме в стаята.
— Какво смятат да правят? — запитах аз.
— Да наблюдават. Не бой се, в това много ги бива. Никой няма да ги забележи.
Стаята беше като във всеки мотел: двойно легло, стол, бюро, телевизор, прозорец, прост климатик, монтиран в стената. Единственото, което я отличаваше от стотиците хиляди стаи във всички мотели по света, бяха цветовете на интериора — синьо и сиво за мокета и дамаските, морско сини тапети. Специално тапетите придаваха на стаята малко от атмосферата на крайбрежието на Нова Англия.
— Какво знаеш за Териса? — повтори тя.
Разправих й за името, издълбано в пода на стаята в мазето. И за датата под него. През цялото време Дъфи ме гледаше. Когато свърших, затвори очи.
— Значи е жива — промълви тя. — Благодаря ти.
— Във всеки случай, била е до вчера — казах аз.
Тя отвори очи.
— Мислиш ли, че още е жива?
Кимнах.
— Смятам, че е напълно възможно. Тя им е нужна за нещо. Защо иначе да я държат жива девет седмици и изведнъж да я убият?
Дъфи мълчеше.
— Струва ми се, че просто са я преместили — казах аз. — Това е. Нищо друго не се сещам. Вратата на стаята беше заключена през нощта, значи е била вътре до предишната вечер.
— Дали са се отнасяли добре с нея?
Не й разправих за навиците на Поли с Елизабет Бек. И без това достатъчно грижи си имаше.
— Мисля, че е издълбала името си с вилица — казах аз. — Освен това до леглото й имаше недокосната чиния с пържола и картофи. Сякаш толкова са бързали, че са забравили да кажат на готвачката. Така че явно я хранят добре. Мисля, че тя е тяхна пленница, просто и ясно.
— Къде ли са я отвели?
— Предполагам, че сега е при Куин.
— Защо?
— Защото според мен имаме организация в организацията. Бек е мошеник, дума да няма, но в момента го притежава още по-голям мошеник.
— Като при поглъщането на една корпорация от друга?
— Точно така. С цел погълнатата да бъде източена и задушена. Куин е внедрил свои хора в организацията на Бек. Той буквално паразитира върху неговия бизнес.
— Но защо им е било да местят Териса?
— Като предпазна мярка — отвърнах аз.
— Заради теб ли? Разтревожени ли са от нещо?
— Малко — казах аз. — Мисля, че разместват и крият разни неща.
— Но още не са те обвинили директно.
Кимнах.
— Не са напълно убедени кой съм.
— Че защо тогава изобщо рискуват с теб?
— Защото спасих момчето.
Тя кимна и се умълча. Имаше уморен вид. Предположих, че откакто в полунощ й бях поискал колата, не е мигвала. Беше по джинси и бяла мъжка памучна риза, разкопчана на шията. На краката си беше нахлузила меки кожени обувки на бос крак. Отоплението в стаята беше пуснато на максимум. На бюрото до телефона имаше лаптоп. Телефонът представляваше цяла малка централа с множество копчета за скоростно набиране. Погледнах неговия собствен номер и го запомних. Лаптопът беше включен в базата на телефона посредством сложен адаптер. В момента беше на скрийнсейвър — гербът на Министерството на правосъдието плуваше и се премяташе през екрана. Всеки път, когато достигнеше рамката, той отскачаше и се понасяше в нова произволна посока като в онази стара видеоигра на пинг-понг.
— Виждал ли си Куин? — запита тя.
Поклатих глава.
— Знаеш ли къде му е базата?
Отново поклатих глава.
— Не успях да видя нищо съществено. Освен че цялата им стока е кодирана, а не разполагат и с достатъчно камиони за доставка на това, с което твърдят, че търгуват. Освен ако клиентите им не си прибират поръчките направо от склада.
— Това би било пълна лудост — каза тя. — Те никога не биха завели клиентите си до източника. Всъщност ние вече знаем със сигурност, че не постъпват така. Бек се среща с дистрибутора за Лос Анджелис в един подземен гараж, нали помниш?
— Значи си правят срещите на неутрална територия. За действителните продажби. Някъде наблизо, в североизточните щати.
Тя кимна.