— Как успя да им видиш инвентарните книги?
— Снощи бях в офиса им. Затова поисках кола.
Тя се приближи до бюрото, седна на стола и натисна спейсбара. Скрийнсейвърът изчезна; на негово място се появи последното ми съобщение: „Чакай ме след десет минути.“ Влезе в директорията за изтрити файлове и отвори едно съобщение от Пауъл — военния полицай, който ме беше изпортил неволно.
— Направихме справка за имената, които ни даде — каза тя. — Куклата е лежал осем години в „Девънуърт“ за сексуално насилие. Трябвало е да му дадат доживотна за изнасилване с последвало убийство, но обвинението не си изпипало работата. Бил техник в свързочните части, жертвата била жена подполковник. Разкъсал я отвътре и я оставил да умре от кръвоизлив. Не е особено симпатичен.
— Вече не е и особено жив — отвърнах аз.
Тя само ме погледна.
— Беше проверил номерата на нисана — обясних аз. — И ми поиска сметка. Насаме. Голяма грешка. Той е първата жертва.
— Ти ли го уби?
Кимнах.
— Счупих му врата.
Тя си замълча.
— Той си беше виновен — добавих аз. — За малко щеше да провали цялата операция.
Беше пребледняла.
— Добре ли си? — запитах.
Тя извърна поглед встрани.
— Не очаквах жертви.
— Може да има и още — казах аз. — Тъй че свиквай.
Тя ме погледна. Пое си дъх. Кимна.
— Добре — каза. После помълча и добави: — Съжалявам за номерата на нисана. Беше грешка.
— Нещо за Поли?
Тя превъртя екрана и продължи да чете.
— В „Левънуърт“ Куклата се сдушил с някой си Пол Масерела, културист, който също излежавал осем години за нападение срещу офицер. Адвокатът му го отървал от по-тежка присъда, нарушението било извършено уж в пристъп на стероидна ярост. Даже обвинили армията, че не регулирали правилно дозата му.
— Дозата му вече не подлежи на регулиране — казах аз.
— Дали е същият?
— Няма кой друг да е. Той сам ми каза, че мрази офицери. Аз го изритах веднъж в бъбрека. Всеки друг, ти, Елиът, щеше сега да е мъртъв. Той дори не забеляза.
— Как ли ще ти го върне?
— Не ми се и мисли.
— Не те ли е страх да се върнеш там?
— Жената на Бек знае, че съм кука.
Тя ме зяпна смаяно.
— Откъде знае?
Вдигнах рамене.
— Може би не чак знае. Може просто да се надява, че съм. Да се опитва да убеди сама себе си, че съм кука.
— Казала ли е на останалите?
— Засега не. Видя ме снощи да излизам от къщата.
— Не можеш да се върнеш повече.
— Не съм от тия, дето се дават лесно.
— Но не си чак и идиот, нали? Нещата вече не зависят от нас.
Кимнах.
— Но решението си остава мое.
Тя поклати глава.
— Решението е наше, общо. Ти зависиш от нашата подкрепа.
— Трябва да измъкнем Териса. Длъжни сме, Дъфи! Представяш ли си как се чувства там?
— Мога да изпратя командоси да я освободят. Сега вече знаем, че е жива.
— Да, но вече не знаем къде е.
— Аз отговарям за нея.
— А пък аз за Куин.
Тя замълча.
— Освен това не можеш да изпратиш командоси. Тази операция не съществува. Все едно си подписваш заповедта за уволнение.
— Ако се наложи, готова съм да ме уволнят.
— Не си сама. С теб ще хвръкнат още шестима души.
Тя не отговори.
— А аз, така или иначе, се връщам. За да спипам Куин. Със или без теб. Тъй че по-добре се възползвай.
— Какво толкова ти е направил Куин?
Не отговорих. И двамата дълго мълчахме.
— Мисис Бек дали ще проговори пред нас? — запита накрая тя.
— Не бих желал аз да я моля — отвърнах. — Това би било равносилно да потвърдя подозренията й. А не знам точно докъде ще ни отведе това.
— Какво ще постигнеш, като се върнеш?
— Повишение — казах аз. — Това е ключът към проблема. Трябва да получа мястото на Дюк. Тогава ще стана най-довереният съюзник на Бек. От страна на Куин официално ще ми бъде определен човек за връзка. Това е, което ми е нужно. Иначе ще продължавам да се лутам на тъмно.
— Нужен ни е някакъв напредък — каза тя. — Някакви конкретни доказателства.
— Знам.
— Как смяташ да си издействаш повишението?
— По нормалния начин, както го правят всички — отвърнах аз.
Тя не каза нищо. Само превключи електронната си поща на входящи съобщения, изправи се и пристъпи към прозореца, за да погледне навън. Аз я наблюдавах. Светлината от прозореца очертаваше контурите на тялото й през ризата. Косата й беше сресана назад и покриваше яката с около два пръста. Такава прическа като нищо можеше да струва петстотин долара, но със заплата като нейната по-вероятно си я правеше сама. Или бе помолила някоя приятелка да й я направи. Представих си я седнала на стол в средата на нечия кухня, с кърпа около врата — жена, която държи на вида си, но не чак дотам, че да се разори в някой салон.