На свой ред и тя издаде няколко сънени звука. Сигурен бях, че се преструва. При това се дръпна малко назад, докато тялото й опря плътно в моето, от горе до долу. Сложих ръка над лакътя й. Плъзнах я надолу, докато слезе върху талията. Върхът на кутрето ми беше в колана на джинсите й. Тя издаде още един сънен звук. Този път нямаше никакво съмнение, че се преструва. Хълбоците й се притиснаха към слабините ми. Дъхът ми спря. Сърцето ми думкаше като парен чук. Не издържах повече. То не беше и за издържане. В момент като този, когато хормоните те ударят в главата, си готов да рискуваш да излежиш осем години в „Левънуърт“, за да се облекчиш. Плъзнах ръка напред и я сграбчих за гърдата. После нещата наистина излязоха извън контрол.
Дъфи беше от онези жени, които са много по-привлекателни голи, отколкото облечени. Малко жени са така, но тя беше от тях. Имаше тяло на богиня. Беше много слаба, но никъде не се подаваха кости. По-скоро беше издължена и грациозна. Нямаше тен, но от това кожата й не изглеждаше бледа. Беше тънка и гладка като коприна, но не прозрачна. Имаше малки, твърди, изваяни гърди. Дълга, грациозна шия. Изящни ушни миди, тънки глезени и заоблени колена. Малка трапчинка в основата на шията, леко влажна от пот.
Беше силна и много издръжлива. Като нищо тежах с шейсет килограма повече от нея, но тя напълно ме изтощи. Сигурно защото беше по-млада. Поне с десетина години. Забеляза че ми е взела силите, и се усмихна. От усмивката й още веднъж ми спря дъхът.
— Спомняш ли си хотелската ми стая в Бостън? — запитах аз. — Начинът, по който беше седнала на стола? Още тогава те пожелах.
— Аз просто седях на стол. Не влагах нищо в това.
— Не ме баламосвай!
— А ти спомняш ли си Алеята на свободата? Когато спомена за „издължения дълбоко проникващ орган“? Тогава пък аз те пожелах.
Усмихнах се.
— Това е нещо, което струва на американските данъкоплатци няколко милиарда долара — подметнах. — Като данъкоплатец съм длъжен да призная, че вече и от него има някаква полза.
— Ако Елиът не беше с нас, щях да те прелъстя още там, в парка.
— Някаква жена хранеше птиците.
— Можехме да се скрием зад някой храст.
— Пол Ривиър щеше да ни види.
— Самият той язди по цяла нощ.
— Е, аз не съм Пол Ривиър.
Тя отново се усмихна. Усетих помръдването на бузата й върху рамото си.
— Какво, изтощи ли се, старче? — запита тя.
— Нямах точно това предвид.
— Опасността като сексуален стимул, а?
— Така излиза.
— Значи признаваш, че си в опасност?
— Да, от сърдечен инфаркт.
— Май наистина не трябва да се връщаш — каза тя.
— Има опасност да не мога.
Тя се надигна и седна на леглото. Земното притегляне изобщо не се отразяваше на съвършенството й.
— Говоря сериозно, Ричър.
Усмихнах й се.
— Не се страхувай. Още два-три дни максимум. Докато открия Териса и Куин, и после се измъквам.
— Само ако ти разреша — каза тя.
Кимнах.
— Двамата бодигардове, а? — попитах. Тя кимна на свой ред.
— Затова имаш нужда от моето съдействие. Така че не ми се прави на герой. Със или без теб, глупости. Само да ги освободя, после един телефонен разговор, и си мъртъв.
— Те къде са сега?
— В първия мотел, онзи в Масачузетс. Там, където планирахме операцията. Нашите момчета от тойотата и от охраната на колежа ги бавят.
— Яко, надявам се.
— Много.
— Това е на няколко часа оттук — казах аз.
— С кола — уточни тя, — но не и по телефона.
— Ти искаш да си върнеш Териса.
— Да — призна тя. — Но аз командвам.
— Много обичаш да командваш — отбелязах.
— Не искам да ти се случи нещо.
— На мен никога нищо не ми се случва.
Тя се наведе над мен и плъзна пръсти по белезите на тялото ми. По гръдния кош, корема, раменете, челото.
— Доста износен ми изглеждаш за човек, на когото никога нищо не се случва.
— Много съм несръчен — казах. — Постоянно падам и се удрям.
Тя стана и тръгна към банята, грациозна в голотата си, явно неосъзнаваща собствената си красота.
— Не се бави, чакам те — подвикнах аз след нея.