Но тя се забави. Прекара доста време в банята и когато излезе, беше с халат. Лицето й беше променено. Изглеждаше неловко. И някак тъжно.
— Не трябваше да го правим — каза тя.
— Защо?
— Беше непрофесионално. — Гледаше ме право в очите.
Кимнах. Май наистина не беше много професионално.
— Но пък беше приятно.
— Не трябваше.
— Ние сме големи хора. Живеем в свободна държава.
— И двамата търсехме утеха. Защото и двамата сме напрегнати и с изопнати нерви.
— Не виждам нищо лошо в това.
— Само усложняваме нещата.
Поклатих глава.
— Няма да го допуснем — казах. — Никъде не пише, че трябва да се женим или нещо такова. Нищо не си дължим един на друг.
— Иска ми се да не го бяхме правили.
— Аз пък се радвам, че го направихме. Мисля, че след като едно нещо ми е приятно, трябва да го направя.
— Това ли е житейската ти философия?
Извърнах поглед встрани.
— Това е гласът на опита. Веднъж казах „не“, когато всъщност исках да кажа „да“, и оттогава не съм спрял да съжалявам.
Тя загърна халата плътно около тялото си.
— Беше ми хубаво — каза тя.
— На мен също — отвърнах аз.
— Но трябва да го забравим. За момента означаваше нещо, но само толкова. Нали?
— Добре — отвърнах.
— И си помисли хубаво, преди да се върнеш.
— Добре — повторих.
Лежах на леглото и си мислех как се бях чувствал, когато казах „не“, докато всъщност исках да кажа „да“. Като равносметка „не“ беше по-добрият отговор и аз не съжалявах за него. Дъфи мълчеше. Сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи. Аз си взех един продължителен горещ душ и се облякох в банята. Бяхме си казали всичко. Не оставаше нищо за казване. И двамата знаехме, че ще се върна в къщата. Но все пак се радвах, че тя не се опита да ме спре. Радвах се, че и двамата сме зрели, практични хора. Връзвах си обувките, когато се получи имейл за нея. Лаптопът каза „Дзън!“ също като микровълнова фурна, която те известява, че храната ти е готова. А не някакъв синтетичен глас, който да каже с думи: Имате поща! Аз излязох от банята, когато тя седна пред компютъра и натисна някакво копче.
— От централата е — каза Дъфи. — В архивите има дела на седем корумпирани бивши полицаи на име Дюк. Вчера подадох запитване. На колко години е той?
— На четирийсет, бих казал. Разучаваше списъка.
— Южняк ли е? — запита тя. — Или северняк?
— Южняк във всеки случай не е.
Тя огледа едно по едно имената от списъка.
— Остават трима — рече тя.
— Мисис Бек казва, че е бил и федерален агент.
Тя пощрака още малко с мишката. Накрая каза:
— Джон Чапман Дюк. Той е единственият, който впоследствие е преминал на федерална служба. Започнал е кариерата си в Минеаполис, отначало като униформен полицай, после като цивилен детектив. Бил е обект на три разследвания от страна на Службата за вътрешноведомствен надзор. Без конкретен резултат. После е постъпил при нас.
— В Агенцията за борба с наркотиците? — запитах. — Сериозно?
— Искам да кажа, във федерална институция — обясни тя. — В Министерството на финансите.
— Че какво е правил там?
— Не пише. Но до три години е получил първата си присъда. Нещо във връзка с корупция. Плюс подозрения в множество убийства, без доказателства. Във всеки случай бил е четири години в затвора.
— Описание?
— Бял, твой ръст. На снимката обаче е по-грозен от теб.
— Той е!
Дъфи се придвижи надолу по екрана да дочете доклада.
— Пази се — каза тя. — Явно е човек, който не си поплюва.
— Не се притеснявай — казах аз. Помислих си да я целуна за довиждане. Не го направих. Предположих, че тя няма да го иска. Само се обърнах и се затичах към кадилака.
Седях в кафенето и допивах втората си чаша кафе, когато се появи Елизабет Бек. По нищо не личеше, че е пазарувала. Никакви пакети, никакви пъстроцветни торби. Казах си, че едва ли е стъпила в магазин. Сигурно бе обикаляла безцелно наоколо в продължение на четири безкрайни часа, за да даде възможност на федералния агент да си свърши работата. Вдигнах ръка. Тя не ми обърна внимание и се запъти направо към бара. Купи си едно кафе с мляко във висока чаша и го понесе към масата ми. Бях решил какво да й кажа.
— Не работя за федералните.
— Тогава съм разочарована — потрети мисис Бек.
— Как може да си помислите такова нещо? Та аз убих полицай, не помните ли?
— Помня — каза тя.
— Един федерален агент не върши такива неща.
— Би могъл — рече тя. — По погрешка.
— Да, но тогава няма да избяга. Ще остане на място и ще си сърба надробеното.
Тя се умълча. Дълго време не продума, само бавно отпиваше от кафето си. Накрая каза: