— Аз съм ходила там осем-десет пъти. В колежа имам предвид. От време на време организират сбирки с родителите на студентите. Освен това в началото и на края на семестъра гледам да бъда с него. Първото лято дори наех малък ван и му помогнах да си пренесе нещата у дома за ваканцията.
— Е?
— Колежът е малък — продължи тя. — Но, така или иначе, при откриването на учебната година става много оживено. Родители, студенти, джипове, коли, ванове, движение. Когато има родителска сбирка, е още по-лошо. И знаете ли какво?
— Какво?
— Никога не съм видяла там да се мярка полицай от града. Нито веднъж. Да не говорим за цивилен детектив.
Погледнах през прозореца към покрития тротоар.
— Допускам, че може да е съвпадение — продължи тя. — Обикновен делничен ден през април, вторник сутрин, нищо особено и изведнъж пред портите се появява цивилен детектив, просто така, без причина.
— Какво се опитвате да ми кажете? — запитах аз.
— Какъв лош късмет, а? — рече тя. — Вижте сам, какви са шансовете това да се случи?
— Не работя за федералните власти.
— Изкъпали сте се — каза тя. — Косата ви е измита.
— Така ли?
— Имам очи и обоняние. Евтин сапун, евтин шампоан.
— Бях на сауна.
— Та вие нямахте никакви пари. Аз ви дадох двайсет долара. Изпили сте поне две чаши кафе. Значи останали са ви максимум четиринайсет долара.
— Бях на евтина сауна.
— Сигурно е така — каза тя.
— Аз съм обикновен човек.
— А аз съм разочарована от вас.
— Имам чувството, че искате съпругът ви да бъде арестуван.
— Така е.
— Ще влезе в затвора.
— Той и без това живее в затвор. И го заслужава. В истински затвор дори ще бъде по-свободен, отколкото е сега. Освен това няма да го държат вечно.
— Бихте могли да се обадите на някого — казах аз. Вместо да чакате те сами да ви потърсят.
Тя поклати глава.
— Това би било равносилно на самоубийство. Както за мен, така и за Ричард.
— Самоубийство би било и да разговаряте с мен по този начин пред други. Запомнете, аз няма да се дам току-така. Ще пострадат странични хора. Може и вие двамата с Ричард.
Тя се усмихна.
— Вие май пак се пазарите с мен.
— Предупреждавам ви — казах, — нямам какво да губя.
Тя кимна.
— Знам как да си държа езика зад зъбите. — И сякаш за да го докаже, не продума повече. Допихме мълчаливо кафетата си и се върнахме при колата. Повече не си проговорихме. Подкарах колата на североизток, към дома й, без да знам дали возя до себе си бомба със закъснител или единствения си потенциален съюзник, който се бе опитал да ми предложи помощ отвътре.
Поли ни очакваше зад портата. Сигурно ни бе видял през прозореца на стаичката си да се задаваме на хоризонта и бе заел позиция, за да ни пресрещне. Намалих и спрях. Той ме изгледа. После изгледа Елизабет Бек.
— Дайте ми пейджъра — казах аз.
— Не мога! — отвърна тя.
— Послушайте ме!
Поли откачи веригата и задърпа крилата на портата. Елизабет Бек отвори чантичката си и ми подаде пейджъра. Аз вдигнах крак от спирачния педал, колата леко се плъзна напред; в същото време натиснах копчето и прозорецът откъм моята страна се спусна. Изравних се с Поли, който чакаше отстрани да затвори портата, и отново натиснах спирачката. Извиках:
— Гледай!
И хвърлих пейджъра пред колата. С лявата ръка не бях много сръчен, замахът беше слаб и му липсваше финес. Но свърши работа. Малката пластмасова кутийка се преметна във въздуха и падна точно по средата на алеята на шест-седем метра пред колата, Поли проследи с поглед траекторията му и като разбра какво е, замръзна.
— Хей! — извика той.
Засилих се към пейджъра. И към Поли. Настъпих газта, гумите изквичаха жално, колата се втурна напред. С десния преден калник се целех в лявото му коляно. За малко да го улуча. Но той се оказа невероятно бърз. Вдигна пейджъра от асфалта, отскочи назад и бронята профуча на две педи от коляното му. Не намалих. Продължавах да натискам газта и го гледах в огледалото как стои насред алеята и се блещи подире ми, обвит в синкав дим от гумите. Бях жестоко разочарован. Стигнеше ли се до бой с човек, който е със стотина кила по-тежък от мен, щях да се чувствам далеч по-комфортно, ако преди това го бях поосакатил. Или поне ако не беше толкова бърз.
Спрях колата на кръга и отворих вратата на Елизабет Бек, за да слезе. След това прибрах колата и се запътих към кухнята, когато Закари Бек и Джон Чапман Дюк излязоха от къщата. Търсеха мен. Бяха възбудени и вървяха припряно, с изопнати лица. Предположих, че ще ме ругаят заради Поли. Оказа се друго.
— Куклата е изчезнал — каза Бек.