Замръзнах на място. Вятърът духаше откъм океана. Ленивите заоблени вълни бяха отстъпили място на яростен прибой, като през първата вечер. Във въздуха се носеха пръски морска вода.
— Той последно разговаря с теб — каза Бек. — После е заключил офиса, тръгнал си е и оттогава никой не го е виждал.
— Какво искаше от теб? — запита Дюк.
— Не знам — отвърнах аз.
— Не знаеш ли? Че нали стоя цели пет минути при него!
Кимнах.
— Той ме заведе в малкия офис откъм склада.
— Е, и?
— И нищо. Тъкмо да ме заговори, и иззвъня мобилният му телефон.
— Кой беше?
Вдигнах рамене.
— Откъде да знам? Беше нещо спешно. Докато бях там, не спря да говори по телефона. Губеше ми времето, губеше и вашето време, затова го оставих и си тръгнах.
— За какво ставаше дума?
— Не съм го слушал — казах аз. — Не ми се стори учтиво.
— Чу ли да споменава имена? — попита Бек.
Обърнах се и го погледнах. Поклатих глава.
— Никакви имена. Но двамата се познаваха. По всичко личеше. През повечето време той слушаше, струва ми се. Сякаш му даваха указания за нещо.
— За какво?
— Представа нямам — казах.
— Нещо спешно казваш.
— Така ми се стори. Той напълно ме беше забравил. Във всеки случай не се опита да ме спре, когато си тръгнах.
— Само това ли имаш да ни кажеш?
— Стори ми се, че му свеждат някакъв план. Някакви указания за следващия ден като че ли.
— Тоест за днес?
Отново вдигнах рамене.
— Предполагам. Разговорът приличаше повече на монолог. От другата страна.
— Е, страхотно! — избухна Дюк. — Много ни помагаш, няма що!
Бек гледаше втренчено към океана.
— Значи са му се обадили по телефона спешно, и после той е заключил и си е тръгнал. Това ли само имаш да ни кажеш?
— Не го видях да заключва — казах. — Нито да си тръгва. Когато излязох от офиса, той още говореше по телефона.
— Разбира се, че е заключил — каза Бек. — И си е тръгнал след това. Тази сутрин всичко изглеждаше напълно нормално.
Не казах нищо. Бек се извъртя на токове под прав ъгъл и се загледа на изток. От вятъра дрехите му бяха прилепнали по тялото. Крачолите му се вееха като знамена. Потропваше с крака, сякаш се опитваше да се стопли.
— Само това ни липсваше сега — каза той. — Ама наистина, само това ни липсваше. Този уикенд е решаващ.
Не отговорих. Те се обърнаха и тръгнаха към къщата, като ме оставиха сам насред двора.
Бях изморен, но не ми се полагаше почивка. Това поне беше ясно. Във въздуха се усещаше напрежение. От скуката на предишните две вечери не бе останала и следа. В кухнята нямаше храна. Не ни чакаше вечеря. Готвачката я нямаше. По коридора се чуваха стъпки. Дюк влезе в кухнята, мина покрай мен и излезе през задната врата. В ръката си държеше синя спортна чанта. Последвах го, застанах до ъгъла на къщата и го видях да влиза във втория гараж. След пет минути изкара черния линкълн на заден ход и отпраши нанякъде. Номерата бяха сменени. Когато го бях видял през нощта, имаше шестцифрени табели от щата Мейн, а сега беше със седемцифрени нюйоркски. Влязох обратно в кухнята и потърсих кафе. Намерих кафе машината, но нямаше филтри. Задоволих се с чаша вода. Бях я изпил до половина, когато влезе Бек. Той също носеше спортна чанта. По тежестта и по звука, който издаваше, когато се удряше в коляното му, разбрах, че е пълна с желязо. Автомати, най-вероятно два.
— Изкарай кадилака — нареди той. — Веднага. Чакам те отпред.
Извади ключовете от джоба си и ги пусна на масата пред мен. После клекна, отвори ципа на чантата и извади нюйоркски номера и отвертка. Подаде ми ги.
— Първо му сложи това — каза той.
В чантата се виждаха два пистолета „Хеклер & Кох МП5К“, къси и дебели, черни, с характерните си издути пластмасови дръжки. Приличаха на футуристичен филмов реквизит.
— Къде отиваме? — запитах.
— Ще караш след Дюк — каза той. — Отиваме в Хартфорд, Кънектикът. Имаме работа там, забрави ли?
Закопча чантата, вдигна я и я понесе по коридора. Поседях неподвижно няколко мига. После вдигнах наздравица с чашата си вода.
— За кървави войни и смъртоносни болести — промърморих тихо на себе си аз.
7
Оставих чашата на мивката и тръгнах към гаражите. Над хоризонта, на сто и петдесет километра на изток, падаше здрач. Вятърът се усилваше, прибоят блъскаше яростно в скалите. Спрях и се огледах небрежно във всички посоки. Наоколо нямаше никой. Свих зад зида. Намерих вързопа, оставих фалшивите номера и отвертката на земята и извадих двата пистолета. Пъхнах глока на Дъфи в десния джоб на палтото си, а малкия ПСМ на Куклата — в левия. Двата резервни пълнителя натиках в чорапите. Скрих парцала, вдигнах номерата и отвертката и се върнах към портата за гаражите.