Механикът човъркаше нещо в третия гараж. В празния. Беше разтворил широко вратите и смазваше пантите. Подът зад него беше още по-чист, отколкото го бях видял през нощта. Беше като облизан. Току-що измит с маркуч. Тук-там още се виждаха мокри петна. Кимнах му, той също ми кимна. Отворих гаража отляво. Клекнах и развинтих задния номер на кадилака. Сложих му новия, от щата Ню Йорк. После направих същото и отпред. Оставих отвертката и старите номера на пода, качих се и запалих двигателя. Изкарах колата на заден ход, заобиколих къщата и излязох на кръга. Механикът ме изпрати с поглед.
Бек ме чакаше отпред. Отвори задната врата и пусна спортната си чанта на седалката. Чух как двата картечни пистолета изтропаха. Той хлопна вратата, отвори предната и седна до мен.
— Карай — каза. — По М-95 на юг до Бостън.
— Трябва да заредим — казах аз.
— Добре, на първата бензиностанция.
Поли ни очакваше на портата. Лицето му беше изкривено от омраза. Този човек ми беше проблем, който не можеше да чака още дълго. Докато отваряше двете крила, ме гледаше право в очите и клатеше глава. Направих се, че не му обръщам внимание, дадох газ и отминах. Колкото по-малко му се мяркам, толкова по-добре, казах си аз, докато се отдалечавахме от него.
Шосето, което водеше на запад от брега, беше пусто. Дванайсет минути след като тръгнахме, вече бяхме на магистралата. Започвах да свиквам с кадилака. Беше хубава кола. Возеше плавно, меко и безшумно. Само дето гълташе много бензин. Това поне беше очевидно. Стрелката бе слязла доста надолу. Имах чувството, че я виждам как се движи. Доколкото си спомнях, най-близката бензиностанция беше тази на юг от Кенебънк. На същото място, където се бях срещнал с Дъфи и Елиът на отиване за Ню Лъндън. След още петнайсет минути бяхме там. Мястото ми беше познато. Подминах паркинга, където бяхме проникнали в каросерията на вана, и продължих към бензиновите колонки. Бек мълчеше. Слязох и напълних догоре резервоара. Отне доста време. Осемдесет литра. Завих капачката, Бек свали прозореца и ми подаде няколко банкноти.
— Винаги плащай в брой — каза той. — Така е по-безопасно.
Задържах за себе си рестото, малко повече от петнайсет долара. Казах си, че ми се полага. Още не ми бяха платили. Изкарах колата на шосето и се приготвих за дългия път. Бях изморен. До мен Бек мълчеше. Отначало помислих, че е просто мрачен. Или си е такъв по природа — мълчалив и необщителен. После разбрах, че се страхува. Явно не се чувстваше много комфортно преди битката. За разлика от мен. Но пък аз, за разлика от него, прекрасно знаех, че битка няма да има поради отсъствие на противник.
— Как е Ричард? — запитах.
— Добре е — отвърна той. — Ричард има вътрешни сили. Той е добро момче.
— Така ли? — запитах, колкото да кажа нещо. Имах нужда да говоря с някого, за да не заспя.
— Ричард е много предан. А това е достатъчно за един баща.
И той пак се умълча. С мъка държах очите си отворени. Така минахме десет километра. Петнайсет.
— Имал ли си някога работа с дребни пласьори на дрога? — запита той.
— Не — отвърнах.
— В тях има нещо уникално — каза той.
Следващите трийсет километра никой от двама ни не проговори. После Бек подхвана отново темата, сякаш през цялото време се бе чудил как да формулира мисълта си.
— Те са изцяло зависими от модата — каза той.
— Тъй ли? — запитах, сякаш това наистина ме интересуваше. Което не беше вярно, но имах нужда да го чувам как говори.
— Разбира се, синтетичните наркотици и без това са модно явление — каза той. — От което следва, че техните клиенти са също толкова разглезени, колкото и те самите. Аз дори не успявам да следя всичко, което продават. Всяка седмица излиза по някое ново име, едно от друго по-смахнати.
— Какво е това синтетичен наркотик? — запитах аз.
— Наркотик, произведен в лаборатория — отвърна той. — Нали разбираш, синтезиран по химически път. А не нещо, което расте в природата.
— Като марихуаната например.
— Или като хероина — добави той. — Или кокаина. Това са природни продукти. Органични. Разбира се, рафинирани, но не и произведени в колба.
Замълчах. Карах и се мъчех да не заспя. В колата беше твърде топло. Когато човек е уморен, топлината приспива. Хапех долната си устна, за да се разсънвам.
— Всичко, което вършат, е повлияно от модата — продължи той. — Всяко нещо. Да вземем обувките. Тия типове, които сме тръгнали да търсим сега, всеки път, като ги видя, са с различни обувки.
— Какви, нещо като маратонки ли?
— Да, като на професионалните баскетболисти. Един път са с „Рийбок“ за двеста долара, чисто нови, извадени от кутията. Следващия път „Рийбок“ са демоде, трябва да са с „Найки“, да речем. С пневматични подметки, пневматично не знам си какво. После изведнъж минават на ботуши — първо „Катърпилар“, после „Тимбърланд“, кожа, изкуствена материя, пак кожа, черни, после жълти. И все развързани. Докато и на тях им мине модата и отново се прехвърлят на маратонки. Само че този път „Адидас“, с трите ивички. По двеста-триста долара чифтът. И за какво? Никой не ти казва. Щура работа!