Аз си мълчах. Само карах, като се опитвах дори да не мигам. Очните ябълки ме смъдяха.
— И знаеш ли защо е така? — продължи той. — От много пари. Тия типове имат толкова пари, че направо не знаят какво да ги правят. Същото е и с якетата. Ти виждал ли си какви якета носят? Една седмица са с „Норт Фейс“, от ония, промазаните, пълни вътре с пух, и няма значение дали е зима или лято, защото те и без това излизат само нощем. Следващата седмица обаче промазаното е табу. Може пак да е „Норт Фейс“, нищо не пречи, но този път от микрофибър. После идва ред на кожените якета или на вълнените с кожени ръкави и тъй нататък. И нито едно не изкарва повече от седмица.
— Щура работа — обадих се аз, колкото да кажа нещо.
— Всичко е от многото пари — повтори той. — Не знаят какво да си правят парите, затова при тях модата се мени толкова често. И с всяко нещо е така. Като зараза. Да вземем оръжията. Конкретно тия приятели си бяха харесали „Хеклер & Кох МП5К“. Сега според теб са минали на узита. Нали разбираш? За такива като тях дори оръжието е въпрос на мода, все едно е яке или маратонки. Или собствената им стока, с което нещата си идват на мястото. Вкусовете и предпочитанията им се менят непрекъснато, във всяка област. Виж им само колите. По принцип те предпочитат японски коли, което също е вид мода, дошла от Западното крайбрежие. Само че тази седмица карат тойоти, следващата — нисани. Преди две-три години любимата им кола беше „Нисан Максима“. Като онази, която ти беше откраднал. После „ДТексус“. Това си е направо мания. Същото е и с часовниците. Днес са на „Суоч“, утре — на „Ролекс“. Те просто не схващат разликата. Ненормална история! Разбира се, като доставчик, като участник на пазара, аз не се оплаквам. Бързото демодиране на стоката е и наша цел, но понякога дори и на нас ни е трудно да следваме модата.
— Значи ти участваш на пазара? — обадих се аз.
— А ти какво си мислеше? Че съм счетоводител?
— Мислех си, че внасяш килими.
— Внасям — каза той. — И килими внасям. И то много.
— Добре де.
— Но това е главно за прикритие — каза той. — Човек трябва да се пази. — Бек се изсмя. — Или може би смяташ, че е редно да сменя асортимента и да почна да продавам маратонки?
Смя се дълго. В смеха му се долавяше страх. Аз си карах. Той се успокои. Поглеждаше ту през предното, ту през страничното стъкло. После отново се разприказва, сякаш самият той имаше нужда да чува гласа си, както и аз.
— Ти носиш ли маратонки понякога? — запита.
— Не — отвърнах.
— Трябва ми някой, който може да ми го обясни. Все пак между „Рийбок“ и „Найки“ няма някаква съществена разлика, нали така?
— Аз лично не им разбирам.
— Искам да кажа, че и двете марки най-вероятно ги правят в една и съща фабрика. Някъде във Виетнам или бог знае къде. И по същество са една и съща обувка, докато не им залепят емблемата.
— Възможно е — казах аз. — Нямам представа. Никога не съм се занимавал със спорт, за да нося такива обувки.
— А между „Тойота“ и „Хонда“ има ли разлика?
— И от коли не разбирам.
— Защо?
— Защото никога не съм имал ЛПС.
— Какво е това ЛПС?
— Лично превозно средство — обясних аз. — Това е военен израз, който означава „Тойота“ или „Хонда“, или „Нисан“, или „Лексус“.
— Че от какво разбираш тогава?
— От разликата между „Суоч“ и „Ролекс“.
— И каква е тя?
— Няма такава. И двата показват часа.
— Това не е отговор.
— Знам също и разликата между „Узи“ и „Хеклер & Кох“.
Той се извърна към мен на седалката.
— Прекрасно! Обясни ми я. Защо им е притрябвало на тия да изхвърлят МП5-иците и да ги заменят с узита?
Кадилакът се носеше безшумно напред. Аз вдигнах рамене. Потиснах прозявката си. Въпросът, разбира се, беше напълно безсмислен. Ония от Хартфорд въобще не бяха и помисляли да заменят МП5-иците си с узита. В реалния живот имам предвид. Просто Елиът и Дъфи нямаше как да знаят кой е моделът на деня в Хартфорд, нито пък им бе минавало през ум, че Бек може да ги познава лично. Бяха дали на хората си узита сигурно защото това им е попаднало подръка.