Иначе по принцип въпросът беше твърде уместен. Узито е чудесно оръжие. Малко е тежичко, наистина. И не се слави с най-високата скорострелност в света, което може да е от значение за някои хора. Нарезите на цевта не са достатъчно дълбоки, което пък се отразява на точността. От друга страна, узито е много просто, много надеждно, изпитано оръжие, за което може да се намери пълнител и с четирийсет патрона. Хубаво оръжие. Ала всяка от модификациите на „Хеклер & Кох“ е по-добра. Използват същите боеприпаси като за узито — 9-милиметровия патрон тип парабелум, но са по-скорострелни и имат по-висока начална скорост на куршума. В ръцете на добър стрелец всяка от тях има точност като на добра карабина. Както и да го погледнеш, „Хеклер & Кох“ е много по-добро оръжие. Най-доброто на седемдесетте години срещу най-доброто на петдесетте. Това не важи за всяко нещо в живота, но специално при оръжията и мунициите по-модерното е по-добро, винаги и без изключение.
— Няма причина — казах аз. — Според мен е безсмислено.
— Точно така — каза Бек. — Всичко е мода. Моментен каприз. Което е добре за бизнеса, но пък иначе ни побърква.
Телефонът му иззвъня. Той го измъкна с ловко движение от джоба си, залепи го до ухото и каза само една дума:
— Бек!
Гласът му сякаш трепереше. „Бек!“ Прозвуча като кашлица. Дълго време слуша, без да говори. Помоли човека от другата страна да повтори някакъв адрес и пътя дотам, после прекъсна връзката и прибра телефона.
— Беше Дюк — каза той. — Обадил се е тук-там. Нашите хора са изчезнали. В Хартфорд никой не ги е виждал. Научил е обаче, че имат нещо като вила в провинцията. Някъде на югоизток от града. Дюк предполага, че са се покрили в нея. Тъй че отиваме там.
— И какво ще правим, като стигнем?
— Нищо особено — каза Бек. — Не е нужно да се престараваме. Без излишен шум и показност. В ситуации като тази аз съм за най-обикновен разстрел. Колкото да се създаде впечатление за неизбежност на възмездието. Но някак по-небрежно. Все едно, че хем не оставяме нещата така, хем не си даваме много зор.
— По този начин губиш клиенти.
— Лесно мога да ги заменя. При мен чакат на опашка. Това му е хубавото на този бизнес. Търсенето винаги е далеч по-голямо от предлагането.
— Ти лично ли смяташ да ги гръмнеш? Той поклати глава.
— Това е ваша работа. Твоя и на Дюк.
— Моя ли? Аз пък мислех, че си ме взел само да те возя.
— Ти вече очисти двама от тях. Където двама, там и още двама.
Намалих отоплението с една степен и продължих да се боря със съня. Да живеят кървавите войни, казах си наум.
Заобиколихме Бостън до половината по околовръстното шосе и Бек ми каза да се отклоня на югозапад по платената щатска магистрала, и оттам да се включа в М-84. Изминахме още стотина километра за около час. Той не ми даваше да карам прекалено бързо. С фалшиви номера и чанта, пълна с автоматично оръжие на задната седалка, нямаше защо да привличаме вниманието на пътната полиция. Така и за мен беше по-безопасно. Шофирах като робот. Не бях спал точно четирийсет часа. Но не съжалявах, че не съм използвал случая да подремна в мотела на Дъфи. Аз лично бях доволен от начина, по който бях прекарал времето си там, макар тя да не споделяше задоволството ми.
— Отбий на следващия изход — каза той.
М-84 разсичаше Хартфорд на две. Ниските облаци бяха обагрени в оранжево от светлините на града. Изходът ни отведе на широк асфалтов път, който след около километър и половина се стесняваше и водеше на югоизток през полята. Напред имаше само мрак. Минахме покрай няколко затворени магазинчета — за риболовни такъми, студена бира, части за мотоциклети — и след това отново нищо, освен тъмните сенки на крайпътните дървета.
— На следващия разклон свий вдясно — каза Бек след още осем минути.
Отклонихме се в по-тясно шосе. Настилката беше изровена и пътят се виеше безразборно. Наоколо цареше пълен мрак. Полагах усилия да се съсредоточа. Не си представях как ще карам на връщане.
— Давай, давай! — подкани ме той.
Изминахме още десетина-петнайсет километра. Нямах никаква представа къде сме.
— Скоро трябва да застигнем Дюк — каза той. — Ще ни чака край пътя.
След още два километра фаровете ми осветиха задния номер на Дюк. Беше отбил в банкета. Линкълнът беше силно наклонен на една страна.
— Спри зад него.
Спрях плътно до задната броня на линкълна и поставих лоста на позиция паркинг. Исках само да спя. Дори пет минути сън щяха да ми свършат добра работа. Но още щом ни видя, Дюк слезе от колата и забързано се приближи откъм страната на Бек. Бек свали стъклото, Дюк приклекна отстрани и пъхна глава вътре.