— Къщата е на около три километра по-нататък — каза той. — Отляво на шосето се отбива черен път. Можем да го минем донякъде с колите, ако караме бавно и тихо, без светлини. После слизаме и продължаваме пеша.
Бек не отговори. Само вдигна прозореца Дюк се върна при колата си. Линкълнът се изкачи по наклонения банкет и се изправи. В продължение на три километра го следвахме плътно. На сто метра преди отбивката за черния път загасихме фаровете. Карахме съвсем бавно. Имаше бледа луна. Линкълнът пред нас се люлееше и подскачаше по изровените коловози. Кадилакът също, но не в синхрон. Когато линкълнът се кипваше наляво, кадилакът се накланяше надясно; докато линкълнът се спускаше в някоя падина, кадилакът изкачваше поредната стръмнина. Намалихме още скоростта и пълзяхме. Пуснахме колите по инерция, за да изминем последните метри безшумно. Стоповете на Дюк припламнаха в яркочервено и той закова на място. Спряхме плътно зад него. Бек се пресегна назад, сграбчи спортната чанта, промуши я през процепа между облегалките и я разкопча върху коленете си. Подаде ми единия от двата МП5К с два резервни пълнителя по 30 патрона.
— Действайте! — каза той.
— Ти тук ли ще чакаш?
Той кимна. Аз разглобих оръжието и го прегледах. Пак го сглобих, вкарах патрон в цевта и поставих на предпазител.
Пъхнах резервните пълнители в джобовете си — много внимателно, за да не изтракат в глока и малкия пистолет. Слязох полека от колата. Изправих се и облекчено вдишах пълни гърди. Студеният нощен въздух ме разсъни. Усета миризма на езеро, на дървета и гнили листа. В далечината се долавяше шумът на малък водопад; чуваше се тихото припукване на изстиващите ауспуси на двете коли. Между дърветата повя ветрец. Освен него не се долавяше никакъв звук. Пълна тишина.
Дюк ме чакаше. В стойката на тялото му имаше нервна припряност. Не му беше за пръв път. Това се виждаше отдалеч. Приличаше досущ на ченге ветеран преди поредната зрелищна атака срещу гнездо на престъпници. Някакво усещане за рутина и увереност, примесено с ясното съзнание, че всяка операция е уникална и пълна с изненади. Стискаше щаера в ръката си. Беше му сложил дългия пълнител с трийсет патрона, който стърчеше много надолу от дръжката. С него оръжието изглеждаше още по-грозно и страховито.
— Да вървим — прошепна той.
Тръгнах по успоредния коловоз на пътя, на около метър и половина встрани и зад него. Това е класическо правило в пехотата: движете се разпръснати, не в плътна група. В случая го правех за фасон. Знаех, че в къщата няма никой, но той нямаше как да го знае.
След поредния завой къщата се изправи пред нас. Един от прозорците светеше. Сигурно лампата се включваше с автоматично реле, уж че в къщата има някой. Дюк забави крачка и спря.
— Виждаш ли някъде врата? — прошепна той.
Взрях се в мрака. Различих малка площадка с входна врата. Посочих я с пръст.
— Ти чакай там — прошепнах в отговор. — Аз ще видя осветения прозорец.
Той нямаше нищо против. Добрахме се до площадката. Той остана да чака на нея, а аз запристъпвах към прозореца. Залегнах и последните три метра изминах пълзешком. Надигнах глава и надникнах през прозореца. На масата имаше настолна лампа със слаба крушка и жълт найлонов абажур. Наоколо се виждаха овехтели, разнебитени канапета и кресла. И камина с изстинала пепел. И дъбова ламперия. Хора нямаше. Абсолютно никой.
Дръпнах се малко назад, за да ме вижда Дюк в светлината на лампата, и вдигнах два разперени пръста пред очите си. Обичаен знак между снайперисти: виждам. После протегнах ръка с длан към него, с разперени пет пръста: петима души. След което направих поредица сложни жестове, които би трябвало да обозначават разположението и вида на оръжията им. Знаех, че Дюк няма да ги разбере. Аз също не ги разбирах. Нямаше нищо за разбиране. Никога не съм служил като снайперист. Но си казах, че отстрани изглеждат твърде убедително. Напълно професионално, като някакъв сериозен и таен код.
Върнах се пълзешком няколко метра назад, после се изправих и тихо отидох при него.
— Хич ги няма — казах. — Или са пияни, или надрусани. Ако им скочим изневиделица, ще ги опукаме за пет секунди и си тръгваме.
— Оръжие?
— Достатъчно, но не им е подръка. — Посочих с пръст входната врата. — От другата страна има нещо като късо коридорче. Две врати, после коридор. Ти свиваш вляво, аз вдясно. Ще ги причакаме там. Като излязат да видят откъде идва шумът, ги опукваме.
— Откога командваш ти?
— Аз познавам обстановката.
— Само гледай да не се издъниш, тъпако!
— Ти също.
— Аз никога не се издънвам — каза той.
— Това е хубаво — отвърнах.
— Говоря сериозно — каза той. — Ако ми се пречкаш, с най-голямо удоволствие ще те просна до останалите, без да се поколебая.