— Аз пък мислех, че сме в един екип.
— Така ли? — каза той. — Ей сега ще разберем.
— Я се вземи в ръце!
Той млъкна. Тялото му се стегна. Кимна в тъмното.
— Аз ще ударя външната врата, ти вътрешната. Едно-две.
— Бива — казах. Извърнах се с гръб и се усмихнах. Типично за едно ченге ветеран. Ако разбиех вътрешната врата, той щеше да се втурне пръв в стаята, аз щях да бъда втори, а при нормално време за реакция на противника обикновено вторият е този, който посреща куршума.
— Свали предпазителя! — прошепнах аз.
Превключих моя Х&К на единична стрелба, а той премести лостчето на щаера надясно. Аз кимнах, той кимна в отговор и с един ритник разби предната врата. Шмугнах се покрай него и без да забавям крачка, направих същото с вътрешната. Той се промуши покрай мен и нахълта вътре, после аз след него и веднага приклекнах вдясно. Беше доста добър. Двамата можехме да бъдем чудесен екип. Още докато разбитите врати се люлееха на пантите си, бяхме заели идеални позиции за стрелба. Той гледаше право напред към вратата на стаята, стиснал щаера уставно с две ръце, с изпънати лакти и широко отворени очи. Дишаше тежко. Почти се задъхваше. Бореше се, доколкото можеше, с чувството за опасност. Аз извадих от джоба си пистолета на Куклата. Като го държах с лявата ръка, свалих предпазителя, пропълзях на колене до него и го забих в ухото му.
— Не издавай звук — казах аз. — Имаш избор. Ще ти задам един въпрос. Един-единствен. Ако ме излъжеш или не отговориш, ще ти пръсна черепа. Разбираш ли какво ти казвам?
Дюк замръзна на място. Минаха пет секунди. Шест, осем, десет. Той клечеше и гледаше отчаяно към вратата на стаята.
— Не се бой, тъпако — казах аз. — Вътре няма никой. Всички бяха арестувани миналата седмица. От федералните власти.
Той не помръдна.
— Разбра ли какво ти казах? За въпроса?
Кимна неохотно и доста несръчно, защото дулото на пистолета беше завряно в ухото му.
— Ако не отговориш, ще ти пръсна черепа. Ясно?
Дюк кимна отново.
— Е, добре. Готов ли си? Ето го и въпроса.
Пак кимна. Главата му едва-едва се помръдна.
— Къде е Териса Даниъл?
Настъпи продължително мълчание. Дюк полека извърна глава към мен. Аз трябваше да извия китката си встрани, за да не извадя дулото от ухото му. В погледа му бавно се изписа разбиране.
— Що не се гръмнеш — изсъска той.
Гръмнах го в главата. Просто извадих дулото от ухото му и го прострелях с лявата ръка в дясното слепоочие. Трясъкът разцепи полумрака. Струя от кръв, мозък и парченца кости обля отсрещната стена. Пламъкът от дулото опърли косата му. След това с дясната ръка изстрелях два патрона от картечния пистолет в тавана, после с лявата още един куршум от малкия ПСМ в пода. Превключих картечния пистолет на автоматична стрелба и изпразних в упор цял пълнител в него. Вдигнах неговия щаер от пода и загърмях в тавана: бам, бам, бам, бам, бам — петнайсет бързи изстрела един след друг, половината пълнител. Коридорът се изпълни с лютив барутен дим; във въздуха хвърчаха трески и парченца мазилка. Смених пълнителя на картечния пистолет и обсипах стените с градушка от куршуми. Шумът беше оглушителен. Гилзите описваха дъги във въздуха, отскачаха от стените, тропаха по пода, търкаляха се под краката ми. Моят МП5К изщрака на празен пълнител; изстрелях останалите патрони от ПСМ-а в коридора, разбих с ритник вратата към осветената стая и пръснах лампата с щаера на Дюк. Грабнах една масичка и я запокитих през прозореца. Последния пълнител от моите изпразних през прозореца по посока на близката горичка; същевременно с лявата ръка дупчех пода с щаера, докато и той изщрака на празно. После награбих щаера, картечния пистолет и ПСМ-а и побягнах навън. Главата ми кънтеше като черковна камбана. Бях изстрелял сто двайсет и осем патрона за около петнайсет секунди. Изстрелите ме бяха оглушили. А на горкия Бек сигурно му се бяха сторили като трета световна война.
Затичах се по черния път право към колите, като кашлях от дима, който се носеше на облак зад мен. Бек вече седеше зад волана на кадилака. Като ме видя да идвам, открехна леко вратата. Така беше по-бързо, отколкото да сваля прозореца.
— Засада — казах аз. Бях задъхан и чувах собствения си глас да кънти в главата ми. — Бяха поне осем души.
— Дюк къде е?
— Убиха го. Трябва да изчезваме. Веднага, Бек!
За миг той замръзна на седалката. После се съвзе.
— Вземи неговата кола.
Още докато го казваше, той даде газ, затръшна вратата и подкара кадилака на заден ход по черния път, докато се загуби от погледа ми. Аз се хвърлих в линкълна. Запалих двигателя, поставих лоста на задна, преметнах ръка върху облегалката, извърнах поглед през рамо и дадох газ. Двете коли изхвръкнаха на шосето една след друга, занесоха върху дебелите гуми, после двамата изправихме воланите, настъпихме газта и полетяхме на север един до друг, като на състезание. Гумите свиреха на завоите, тежките автомобили се накланяха опасно на една страна, стрелката на таблото не падаше под сто и двайсет. Намалихме скоростта чак преди кръстовището, откъдето трябваше да завием за Хартфорд. Бек излезе напред, аз се престроих зад него. След още десетина километра той сви в отбивката за някакъв затворен склад, заобиколи сградата и спря на паркинга. Аз паркирах на три метра встрани, облегнах се на седалката и го изчаках да дойде. Бях толкова уморен, че нямах сили да сляза от колата. Той заобиколи тичешком предницата на кадилака и отвори вратата ми.