— Засада ли имаше, казваш?
Кимнах.
— Очакваха ни. Бяха осем души. Може и повече. Истинско клане.
Бек не каза нищо. Не се сещаше какво да каже. Аз вдигнах щаера на Дюк от седалката до мен и му го подадох.
— Прибрах това — казах.
— Защо?
— Помислих си, че ще го искаш. Казах си, че може да го проследят по номера.
Той кимна.
— Не е регистриран. Но иначе си проявил съобразителност.
Подадох му и картечния пистолет. Той се върна при кадилака, прибра и двете оръжия в чантата и затвори ципа. Обърна се. Стисна юмруци и погледна нагоре към черното небе. После към мен.
— Различи ли лица? — попита.
— Беше тъмно. Но улучихме един от тях. Той изпусна това.
Подадох му пистолета на Куклата. Сякаш го ударих с юмрук в стомаха. Той пребледня и се подпря с ръка на покрива на колата.
— Какво има? — запитах.
Бек извърна глава встрани.
— Не мога да повярвам — каза той.
— Какво?
— Улучил си някого и той е изпуснал това?
— Мисля, че Дюк го улучи.
— Това пред очите ти ли стана?
— Видях само силуети — казах аз. — Беше тъмно. Проблясваха дула, движеха се някакви сенки, изведнъж Дюк улучи една от тях и на излизане вдигнах това от пода.
— Това е пистолетът на Куклата.
— Сигурен ли си?
— Хиляда процента. Знаеш ли какъв е?
— Никога не съм виждал такъв.
— Това е специално оръжие на КГБ — каза той. — От някогашния Съветски съюз. В Америка се среща много рядко.
Той се обърна и се отдалечи в мрака. Затворих очи. Исках само да спя. Дори пет секунди дрямка щеше да ми помогне много.
— Ричър — чух гласа му, — какви следи оставихте?
Отворих очи.
— Трупа на Дюк.
— Това няма да ги отведе далеч. Балистична обстановка?
Усмихнах се в тъмното. Представих си как криминологичният екип на Хартфордския полицейски участък вади куршуми от стените, пода и тавана и се опитва да разгадае траекториите на стрелба. Сигурно щяха да си помислят, че къщата е била пълна с тежковъоръжени карнавални танцьори.
— Множество куршуми и гилзи.
— Не могат да ги идентифицират — каза той.
После пак се отдалечи в тъмното, а аз отново затворих очи. Не бях оставил отпечатъци. Не бях докосвал нищо в къщата с никоя част от тялото си, ако не се смятат подметките на обувките ми. Освен това нито веднъж не бях стрелял с глока на Дъфи. Чувал бях нещо за някаква централна база данни, където се съхранявали балистични отпечатъци от всички регистрирани огнестрелни оръжия. Нейният пистолет със сигурност се водеше на отчет. Само че аз не бях стрелял с него.
— Ричър — чух отново гласа му, — закарай ме у дома. Отворих очи.
— А тази кола? — извиках в отговор.
— Остави я тук.
Прозинах се, с огромно усилие на волята се размърдах и избърсах с палтото си волана и всички места по колата, които бях докосвал. Неизползваният глок за малко не изпадна от джоба ми, но Бек не забеляза. Беше толкова зает с мислите си, че можех спокойно да извадя пистолета, да го повъртя на пръста си под носа му като Бъфало Бил и той нямаше да забележи. Избърсах дръжката на вратата, извадих ключовете от запалването, избърсах и тях и ги запокитих в храсталаците край паркинга.
— Да вървим! — подвикна Бек.
Той мълча, докато се отдалечихме на петдесетина километра североизточно от Хартфорд. После се разприказва. Явно бе успял да прехвърли новата информация в съзнанието си.
— Онова телефонно обаждане вчера — каза замислено той. — Те са му спуснали плана, дали са му указания. Той през цялото време е работил за тях.
— Откога?
— От самото начало.
— Няма логика — казах аз. — Дюк веднага отиде и записа номера на тойотата. После ти си го дал на Куклата и си му казал да направи справка в компютъра. Но защо му е притрябвало на Куклата да ти докладва резултата? Ако са били приятелчета с ония типове от Хартфорд, нормално би било да се опита някак си да го потули. Да те отклони от следата. Да те остави да се луташ.